— Не.
— Тогава аз ще ти я изричам бързо и ти също така бързо ще я повтаряш след мен! Внимавай!
Тази сура е сто и деветата от Корана. Тя гласи:
„Кажи: О, вие, неверници! Аз не се моля на този, на който се молите вие! И вие не се молите на този, на когото аз се моля. И аз никога няма да се моля на този, комуто вие се молите.
И вие никога няма да се молите на този, на когото се моля аз. Вашата вяра е за вас и моята вяра е за мене.“
В превод звучи просто. На арабски обаче, както знае читателят, е трудно дори за трезвен човек да рецитира сурата бързо и без грешка. А пък един пиян никога не може да се справи. Ето защо когато някой бива обвиняван за пияно състояние, обикновено го изпитват с тази сура. Не се ли съгласи, то чрез това признава, че е пиян. Така че никой не се опъва да издекламира аетите. Али също не се възпротиви. Той си даваше най-голям зор да ги възпроизвежда след Халеф, ала трябваше да почва отново и отново отначало, без да стигне правилно до края.
— Сега признаваш ли, че си фиркан? — попита моят дребен хаджия гневно. — За тая работа ще има да се каеш в Джехеннема!
— Аз? И на акъла не ми дохожда! Аз съм само малко развеселен, но ако идете вътре в салона, ще видите един, дето не може нито да стои, нито да седи, ни очите си вече да държи отворени.
— Тогава твоята къща е Магхарет ер Редила20, Аллах да я прокълне, а мръсотията на душата е отрупана на също толкова висока камара, както са отрупани тук нечистотиите на зловонието. Нямаш ли някое друго, по-добро място за конете ни?
— Някое още по-добро? Може би желаеш за животните си Седмото небе на Мохамед? Не може ли тоя обор да се нарече направо дивен в сравнение с оня, дето държа собствените си коне? Тук вътре пущам само атовете на знатните гости, отсядащи при мен.
— Тогава наистина не знам какво да правим! Сихди, ти знаеш ли пък?
— Комай не ни остава нищо друго, освен да наредим да почистят конюшнята — отвърнах аз. — Ама нека по-напред видим какво можем да очакваме самите ние. Имаш ли някое специално помещение за знатни гости?
— Не — заяви ханджията, към когото бях отправил този въпрос. — Пред Аллах всички хора се равни, затова и знатните сядат там, където седят простите люде.
— Това е вътре в стаята, където се намира пияният?
— Да.
— Нека я видим все пак!
Вързахме конете за кратко в двора и се предоставихме на съдържателя да ни отведе в общия салон. Той беше дълъг и широк, но много нисък. Заемаше по-голямата част от къщата от вратата до фронтонната страна. Подът се състоеше от здраво трамбована глина. Имаше няколко груби, вкопани в земята ниски маси и пейки, а на задната стена се облягаха няколко по-високи от човешки ръст върбови плета, чиято дължина бе еднаква с ширината на стаята. Тези плетове биват употребявани в Кюрдистан като разпределителни стени и според необходимостта от едно голямо помещение могат да се направят няколко по-малки.
Тук имаше само един-единствен гост, който киснеше до една маса, захлупил лице върху ръцете. Пред него се мъдреше глинено шише с два малки, също така глинени съда за пиене, от които очевидно бе изпита ракията, довела ханджията до пияното състояние и до сто и деветата сура. Според собственото му мнение мъжът бил по-пиян и от него. Та аз още при влизането си отправих очи към този мъж. Той надигна малко глава и погледна към нас. Неговият остър, изучаващ поглед не беше този на пиян човек. Така ми се стори, макар той веднага да захлупи пак глава върху ръцете. Измамил ли се бях? В заблуда ли се намираше Али? Или непознатият се преструваше? Ако беше такъв случаят, то това преструване трябваше да си има някаква причина, което навяваше размисли.
Мъжът беше облечен чисто по кюрдски маниер: главата му бе покрита от една своеобразна кожена шапка, чийто ръб толкова често и дълбоко се бе врязвал, че краищата бяха провиснали над лицето, ушите и тила. Тя приличаше на някакъв голям паяк, наместил се на темето и прострял дългите си крака над другите части на главата. Нагоре мъжът носеше тъмна жилетка, която беше толкова изрязана, че оставаше открита жилестата, загоряла шия. Тя имаше горе тесни, надолу разширяващи се ръкави, от които надничаха до лактите голите, кокалести ръце. Кожените панталони беше напъхал в къси, здраво изработени ботуши. Какво имаше в пояса, не можех да видя заради стойката му, ала до него бе облегната на ръба на масата дълга ориенталска кремъклийка. Косата му беше бяла. Той трябва да имаше шейсет лазарника, но макар да не можех да го огледам в това отношение, изобщо не създаваше впечатление за стар и грохнал човек.
Халеф не се заинтересува от тоя гост. Той плъзна поглед из стаята, поклати доволен глава, като видя пламтящия в оджака огън, чийто пушек, следвайки бавно потона, се измъкваше през прозоречните отверстия, и каза: