— Мълчи! — сепна ми се Сали Бен Акил. — Беббехите са герои, които не познават страха. И най-малкото от теб са…
— Сдържай си устата! — пресякох го аз заповедно. — Да не би да си беббех, та се заемаш така с тях? Трябва ли да мисля, че не в Египет, а тук си роден? Поводи за това ми даде достатъчно! Аз те предупреждавам! Ти дръзна да ми кажеш, че нито аз съм можел да си помогна, нито Бог, само че Бог вече е помагал чрез мен на някои мохамедани, които иначе щяха да бъдат изгубени. Как по-нататък ти хрумна да твърдиш, че ние християните сме били обречени на Джехеннема? Кой серсемин те е поднесъл с тия приказки? Да не би някой от твоите учители? В такъв случай ислямът е за съжаление, дето не разполага с по-добри учители! Ако вие не го знаете, то значи ние християните по-добре знаем от Корана, че Мохамед неколкократно обяснява. Небето е отворено и за християните. Погледнеш ли в хамаила, който носиш на врата, но в главата, изглежда, нямаш, ще намериш местата, които имам предвид! И най-сетне твърдиш, вие мохамеданите сте щели в отвъдния живот да господствате над нас като съдии на небето и пъкъла, над живота и смъртта. Ако не бях чул думите ти със собствените си уши, щях да сметна за невъзможно, че един мислещ човек може да изрича такива дивотии и е способен на такова високомерие. Не казва ли Мохамед и не казват ли халифите и всички тълкуватели на Корана, че Иса Бен Мерием46 е единственият, който ще дойде от небето в Ахърета (Съдния ден) и от Омаяд джами в Дамаск ще съди живи и умрели? Христос, когото ние почитаме като Божи син! Значи не вашият Мохамед, а нашият Христос ще съди, защото само Бог може да съди, а Христос е Бог, докато Мохамед, вярно, е бил ваш пророк, но все пак човек. Къде оставаш тогава ти, Сали Бен Акил, като твърдиш, че и ти щял си да съдиш над небето и пъкъла, над живота и смъртта! Когато един ден се явиш пред Иса Бен Мерием, какво ще те пита той, и какво ще можеш да му отвърнеш ти? Той ще бъде твоят съдник, твоят справедлив, но строг съдник. И на него ли, Божествения основоположник на християнството, ще речеш, че християните, неговите вярващи, трябва да бъдат обречени на вечните страдания и безкрайни мъчения на преизподнята, защото не Мохамед, а него са почитали?
По време на словата ми Сали Бен Акил напразно на няколко пъти бе понечвал да ме прекъсне. Сега обаче беше занемял и седеше мълчаливо пред мен. Ето защо продължих:
— Е, не отговаряш? Аз оборих всичките ти твърдения. Ако можеш да кажеш нещо срещу моите думи, говори!
Понеже той запази упорито мълчание, думата взе дребният Халеф:
— Сихди, той се чувства, както съм се чувствал аз, и както се чувства всеки, който си позволи да приказва срещу твоята вяра. Спомняш ли си какъв зор си давах в началото на нашето запознанство, а и по късно, да те отклоня от християнството и приобщя към исляма?
— Хаджи! — обърна се тогава грубо към него странстващият проповедник. — Кажи, мюсюлманин ли си!
— Такъв съм.
— И при все това говориш застъпнически думи за християнина!
— Аллах! Аз и нещо повече от думи бих изговорил, да, да, бих накарал даже кремъклийката и ножа ми да проговорят застъпнически за него!
Халеф го каза с тон, от който кажи-речи звучеше заплаха, и неустрашимият дребосък си беше баш човекът, способен да придаде необходимата емфаза на своите думи. Сали знаеше това — нали беше слушал и за него колкото за мен — и ето как сметна за уместно поне засега да не тласка по-нататък своята враждебност. За него беше много важно също така, както по-късно забелязах, да не ни дава никакъв повод да си съставяме неблагоприятно мнение за него и така, той се овладя и отбеляза примирително:
— На мен и през ум не ми е минавало да нападам ефендито. Нека си остане той християнинът, който си е, а аз ще си продължавам както пред да изповядвам Мохамед, когото Аллах е възвисил над всички небеса.
— Но ти говореше не само за вярата, а го заплашваше с кръвното отмъщение!
— Заплашвал съм го? Не, не съм. Аз почитам Кара Бен Немзи ефенди и се възхищавам на делата ви, поради което си позволих да изрека едно предупреждение, идващо от доброжелателно сърце.
— Тогава за в бъдеще имай предвид, че няма как да се радваш на доброжелателно сърце, ако това сърце си служи с невежлив и сприхав език! Ти ни покани да ядем с теб. Ние следователно сме твои гости, а с гостите си човек не бива да се дърли.