— Имаш право. Аз нямах намерението да ви докача или наскърбя. Ако въпреки това съм казал някоя дума, дето не ви се е понравила, то простете ми! Аз съм капнал от пътуването, а един морен човек често не внимава за онова, което говори.
Думите му прозвучаха толкова меко и примирително, че вероятно биха могли да окажат на някого другиго възнамеряваното въздействие, ала върху мен не произведоха нужния ефект. Който можеше така да се владее, от един религиозен плам да „спадне“ до смирена молба за прошка, беше лицемер, от когото човек трябваше да се пази. Външно аз се показах приветлив, ала вътрешно бях по-резервиран и от преди, и след известно време изтъкнах като претекст неговата умора, за да напуснем компанията му. Ние се оттеглихме в нашето отделение, а той излезе вън до конюшнята да нагледа коня си.
Когато влезе отново, взе една главня от огнището и пристъпи с нея зад ракитовата стена, където ние междувременно вече си бяхме легнали. Той ни освети и се извини:
— Прощавайте, че ви безпокоя! Аз ви пожелах само „лелетак са’иде“47 без да ви предоставя на Аллах, както човек го върши с гостите си! Фи аман Аллах! (Аллах да ви закриля!) Дано ви споходи дълъг, спокоен сън!
— Ма шах Аллах кан вама лам яшах лам йекун (Каквото Аллах поиска, става, каквото не иска, не става) — отговорих му аз.
Той ни помаха приятелски и ни напусна, без да е извлякъл двоякия смисъл на моята религиозна сентенция. През междините на плета видях, че си приготви с помощта на седлото и завивката постеля в близост до оджака и се изпъна на нея.
Защо Сали беше дошъл още веднъж при нас? Наистина ли от учтивост? Определено не! Дали не искаше да види къде и как лежим? Много вероятно! Ако случаят беше такъв, то той имаше някакво намерение, което щеше да ни подхвърли на опасност. Ето защо му дадох отговора, чието значение той не отгатна. Трябваше ли да изкажа пред Халеф предположенията си? Не. Милият, добър дребосък повече от мен се нуждаеше от сън, така че аз реших да не го безпокоя, като предпочетох сам да бдя цялата нощ. Халеф беше по-малко застрашен от мен, понеже лежеше до стената, докато моето място беше такова, че един промъкващ се враг най-напред мен щеше да достигне. Не мина много и неговото леко, равномерно дишане издаде, че е заспал. Тогава аз се отместих от постелята си, за да мога да предотвратя с нападение евентуалното покушение.
Там, където сега лежах, имаше в плета една по-голяма пролука, през която можех по-лесно да правя наблюденията си. От двете страни на оджака бяха отрупани изсъхнали тръстика за подпалки и сухи дърва за поддържане на огъня. Преди да угасне напълно, видях, че Сали измъкна ръце от завивката, надигна леко глава и погледна зорко към нас. Това обстоятелство затвърди моето подозрение. Сетне стана съвсем тъмно и аз можех да се осланям само на ушите си.
При такива положения времето тече мъчително бавно. Минутите се превърнаха за мен в часове, ала аз не отслабвах внимание. То най-сетне, най-сетне бе възнаградено според очакването, защото чух един лек шум, какъвто предизвиква влачена по земята дреха. Ако моят слух не беше така изострен от пребиваването ми в Дивия запад, то сега сигурно нищо нямаше да усетя.
Колко добре, че бях проявил мнителност и ме бе обзело подозрение! Беббех-кюрдът — защото че беше такъв, за мен сега бе необорим факт — се чувстваше като кръвен отмъстител. Каква слава и какви почести за него, ако занесеше на своето племе хабера, че е убил Кара Бен Немзи и Хаджи Халеф Омар! Едно такова кърваво деяние според представите на тези хора не стоеше в ни най-малко противоречие с неговата духовна професия.
Той се плъзна при нас през плетовия отвор и се насочи после надясно, където бях лежал първо, и където Халеф още лежеше, докато аз се намирах сега наляво. Не можех да го видя, но въпреки това не се мамех, защото лекото търкане на дрехата не беше слухова измама, а и дори все още да се бях съмнявал, то сега едно късо, но ясно изпукване ми подсказа, че не се лъжа. Беше изпукването на някаква става, което при един добре школуван „промъквáн“, наистина, не може да се случи.
Когато кръвният отмъстител направи обръщането, аз го последвах — на двете колена и лявата длан, защото трябваше предпазливо да протегна дясната. Така докоснах подметка от обущата му, които той по непростим начин не беше събул. Когато се пробутах странично още по-напред, напипах крайчеца на неговия хаик. Значи и него даже не беше свалил. Хванах го тоя крайчец, ама хлабаво, така чувствах всяко от движенията му, докато се намери близо до мястото, където предполагаше, че съм. До момента беше лазил на четири крака, сега се изправи на колене. Това беше подходящият миг за мен. Аз се надигнах на свой ред и посегнах с две ръце. Пипнах го с дясната ръка за мишницата, а с лявата за тила. Ужасът от неочакваното докосване изтръгна от него висок крясък. Привлякох го напълно към себе си и го склещих с две ръце за гърлото така здраво, че не му бе възможна ни най-малка съпротива. Ръцете му се отпуснаха и ако не го държах, щеше да падне.