— Сихди, ако огънят там гори, както на мен крайниците ми, то той няма да може да бъде погасен, толкова повече, че в кацата на тулумбата нямаше вода.
— Нямаше вода? Знаеш ли го със сигурност?
— Да, защото на един от мъжете, дето тикаха пръскачката, му беше угаснал чибукът и той го пъхна в кацата, което нямаше да стори, ако вътре имаше вода.
Напуши ме силен смях. Един пожарникар с чибук и кацата за вода като хранилище за лули, та това беше повече от комично! Халеф се разкиска заедно с мен и продължи:
— Мъжът, изобретил тая тулумба, трябва да е заел идеята от тартора на шеятините55. Дано се пече за това в Джехеннема, където няма пръскачки, които да изгасят пламъците на мъченията. Моето тяло се чувства като някой вехт камилски чул, от който е била изтупана мърсотията на сто години. Щастие е, че късметът е бил толкова разбран да посади тук за мен тоя Хор ет тахлис56, която и на теб предостави закрила! Когато ти се мяташе насам-натам върху главите на мъжете от Хой, през душата ми мина болката на съчувствието. Твоето поведение и движенията ти бяха величави като на падишаха на Персия по случай някой голям прием и ако мисълта за нашите коне не ме… о, сихди, конете ни, конете ни! Какво ли ще правим, ако са ги задигнали!
— Хайде бързо към хана, Халеф! Пътят нататък сега е свободен и аз също изпитвам някакво безпокойство, което не мога да пропъдя. Трябва да отидем при конете!
Същевременно се затичах бързо и дребният хаджи ме последва, като се придвижваше каже-речи с подскоци заради късите си крака. Вече не мислехме за огъня, а само за конете, които в отзивчивото си филантропство бяхме оставили без надзор. Някакъв глас в мен ясно и категорично твърдеше, че с конете нещо не е наред. Стигнахме в хана, в чийто двор нямаше жива душа, защото всички освен съдържателката се бяха втурнали към пожарището, влязохме в салона и го заварихме тъмен, понеже не гореше свещ, а огънят в оджака беше угаснал. Аз изобщо не изчаках да стигна до задното помещение, а още с влизането извиках жребеца си по име. Той беше свикнал да ми отговаря с дружелюбно пръхтене. Само че сега този отговор така и не последва и аз хукнах изплашен към нашето изолирано помещение.
— Няма ги, Халеф! — викнах. — Изчезнали са, иначе Рих щеше да се обади!
Халеф спря. Той, който в други случаи не познаваше страх и боязън, от ужас не можа да продължи.
— Изчезнали са, няма ги? — пропелтечи. — Аллах му’авин! (Аллах да ни е на помощ!) Ако конете ни са откраднати, ще останем да лежим тук като риби на сухо. Ужасът скова всичките ми крайници. Надявам се, твоите барем да са останали пощадени!
Когато достигнах задното помещение и протегнах ръце към конете, улових само въздуха. Моето предчувствие значи не ме беше подвело. И ме прониза едно едва ли не още по-лошо опасение, като сетих за нашите оръжия. Ако бяха изчезнали и пушките ми, загубата щеше да е двойна. Преди да изтичаме одеве навън, бях ги сложил в задния ъгъл при кремъклийката на Халеф и бях метнал върху тях завивките ни. Сега се озовах с няколко крачки там и се наведох. Слава Богу! Завивките все още си лежаха така и аз напипах под тях пушките! Едновременно с това чух гласа на Халеф:
— Конете наистина ли ги няма, сихди?
— За съжаление, да!
— Дано Шейтана пече крадците! Трябва самият да се уверя, че това е вярно. Идвам при теб! И ако те… Аллах! Тук се спънах в някакъв човек, който лежи на земята и… о, Аллах, Аллах! Ела при мен, сихди, бързо ела! Тук лежи някаква жена, дето е цялата свързана и не може да говори, понеже има парцал в устата. Само крадците може да са я свършили тая работа, защото честният човек знае правилата на учтивостта, запретяващи да пъхаш в устата на една ситте57 нещо друго освен лакомство!
Дори при настоящото положение дребосъкът запазваше своя забавен начин на изразяване, което бе последица на неговото винаги добро настроение. Отзовах се на подканата му, но отидох първо до масата, където предполагах да се намира угарката от горялата преди туй лоена свещ. Беше си още там и аз осветих с нея салона. Тогава видях съдържателката да лежи на земята. Така беше омотана с ликови върви, че не можеше да се помръдне, а в устата й беше натъпкана до краен предел собствената й престилка. Когато я освободихме от ликото и запушалката, тя си пое на няколко пъти дълбоко дъх и горещо замоли:
— Не ми сторвай нищо, ефенди! Прости ми, защото аз съм напълно невинна!
— Вярвам ти — отговорих аз. — На мен и през ум не ми минава да ти причиня нещо лошо. Седни до масата тук и ни разправи подробно какво се е случило по време на нашето отсъствие!