— Съзнавам го, сихди. Но при това положение нещата стоят съвсем другояче, отколкото си ги представях. Аз си мислех, ще можем веднага щом ги стигнем да се врежем сред тях като две гюллета в някой мравуняк.
— От това бихме се отказали дори ако си имахме работа само с четирийсетимата ездачи. Знам, че ти си храбър воин, който не се бои от сто и повече врагове, ала храбростта не бива да дегенерира в безразсъдна дързост. До страната на истинската смелост винаги стои предпазливостта, съобразителността.
— Правилно, сихди! Зная какво искаш да речеш. Ти пак се каниш да проявиш хитрост. О-о, ти си голям герой, това ми е известно, защото хиляди пъти съм го узнавал. Аз съм бил свидетел, когато ти съвсем сам и посред най-тъмната нощ си отивал до гривата на лъва. Виждал съм те да се биеш сред големи купчини противници като някой риф в прибоя, като великан сред джуджета, като някой слон сред пъплещи мравки и подскачащи бълхи. От това сърцето ми ставаше голямо и широко и гордост издуваше гърдите ми, защото когато се връщахме сетне у дома, бивахме посрещани от ликуването на нашите, от възхвалата на каманджат67 и от веселите звуци на анфар68. Малките наккара69 пееха за наша прослава, а големият тхабл70 притуряше такта. Воините ни завиждаха, жените и момичетата играеха хорото на възхитата около нас, а Ханнех, моята жена, най-добрата и красива жена на земята, увиваше в тихата шатра ръце около мен, ронеше сълзи на радост и ме наричаше своя любим, слънчева светлина на своето щастие!
Халеф обичаше своята жена Ханнех с рядка искреност. Сега, когато му дойде на ум за нея, остави да последва една пауза на разнеженост. Едва след време продължи:
— Да, така е, така съм те виждал като герой, когато никой човек не може да победи. Ама си е кажи-речи още по-харно и много по-голям джумбуш, когато оставиш оръжията си затъкнати и си служиш с хитрост. Какво е пред нас акълът на хиляди кюрди или перси, след като сме взели веднъж решението да ги победим с пищовите на духа, кремъклийките на хитрината и ножовете на притворството! Нека дойдат мъжете, дето най им сече пипето в султанството, ние като едното нищо ще ги надхитрим всичките и ще им направим кавал на носа, който ще стигне оттук до Мека и сетне обратно пак до Техеран и Исфахан.
— Толкова лошо може би все пак не, драги Халеф — подметнах аз.
— Лошо не, сихди, ами грандиозно! Припомни си какво ли вече не сме постигали с мурафет! Каквото никой не е смятал за възможно, и каквото не бихме постигнали с хиляди топове, това ние сме съумявали да извършим с хитри чалъми. Когато сме били толкоз близко до смъртта, че съм чувствал до костите си нейния леден дъх и никаква неустрашимост не е можела да ни отърве, ти току измъдряше някоя шашарма, която ни отвеждаше от водите на безнадеждността до брега на избавлението. Колко често сме мязали на птици, чиито нозе са попаднали в клупа, и към които вече се е протегнала смъртоносната ръка, за да им извие врата, ала твоята дяволия все е завтасвала навреме да развърже възела, и когато ръката посегнеше да ни хване, ние отлитахме с Мунагхат ел Маскара71.
Чирикането на подигравката, това беше добре! Напуши ме смях. Тогава той ме стрелна късо с почти гневен поглед и запита разсърдело:
— Какво има тук да се хилиш, сихди? За толкова весела работа ли намираш извиването на врата?
— Извиването на врата не, но чирикането.
— Не се надсмивай! Ако в мухабета с теб си служа с висшето, картинно изкуство на словото, то го правя от почит към твоята ученост и не заслужавам да бъда осмиван от теб. Ти си един голям герой и често майстор в лукавството, ама имаш същевременно недостатъка да не признаваш достойнствата, които извисяват твоя приятел и закрилник над празните куфелници на другите смъртни и би трябвало да ти доказват, че Аллах е бил изключително благоразположен към теб, като така е нагодил уйдурмата, че да се запознаеш с мен!
Дребничкият хаджия лесно се докачаше, даже от мен. В такива случаи аз си траех, защото неговият гняв се изпаряваше също така бързо, както беше дошъл. Така и сега. След като мина известно време, без да съм продумал, той плъзна един изучаващ поглед по лицето ми и попита угрижено:
— Какво ти става, сихди? Ти не хортуваш, пък ние таман бяхме развърнали сладка приказка. Да не ти разтурих хатъра?
— Не. Мислех си само за достойнствата, които те извисяват над мен.
— Над теб? Това не съм имал предвид. Не съм гълчал за такова нещо, защото всичките достойнства, които притежавам, си развил у мен тъкмо ти. Ето защо всеки ден славя и благодаря на Аллах във всичките пет молитви, задето ме събра с теб. Искаш ли сега да бъдеш пак добър с мене?