— Сихди, там отвъд, където съглеждаш големия Лахбата ел Нигара88, трябва да е жилището на Мечката на безсмъртието. Ако искаме да й покажем, че тя въпреки името си е смъртна, трябва да идем отсреща и да й прережем нишката на живота, преди още да й се е удало да погълне двамата беббех-кюрди.
— Това за съжаление не бива да правим, драги Халеф, защото теренът там е толкова открит, че келхурите веднага ще ни открият.
— Значи ще позволиш Акил и синът му да бъдат умъртвени?
— Не.
— Как обаче ще го предвардиш, щом не искаш да подириш мецаната?
— Тя сама ще си дойде, без ние да й правим визата.
— В такъв случай тя ще е по-възпитана от нас. Не мога да ти спестя тоя упрек, сихди! Вярваш ли впрочем, че тя е толкова грамаданска, както каза ханджията Али?
— Не.
— Аз също не. За да изгълта първом беббехите и сетне и теб, би трябвало да има търбух колкото някоя малка женска шатра. Също била бяла като сняг. Има ли мечки с такава боя?
— Да. Полярната мечка е така бяла, а кюрдската понякога получава в старостта си този цвят.
— Ама пък може ли на такава възраст да има малки?
— Разбира се. Мечката може да достигне петдесет години и има случаи, когато мечка е раждала на трийсетгодишна възраст. Значи Али изключвайки суеверното разкрасяване, може да е казал истината.
— Как обаче си представяш спасението на беббехите, без да навестим мецаната?
— Някакъв определен план засега още нямам. Трябва първо да се промъкна долу до келхурите.
— Да се промъкнеш?
— Да.
— Бива ли да дойда с теб, сихди?
— Засега се касае да се запозная точно с бивака на келхурите и същевременно да подслушам евентуално нещо по-конкретно за техните намерения. Там ти си излишен, докато тук можеш да ми окажеш най-голямата услуга.
— По кой начин, сихди?
— Като ти поверя пушките си, които хич не ми се ще да подхвърлям на опасност. За мен те са незаменими и ти навярно съзнаваш колко е важно за мен да знам, че са в твоите верни и здрави ръце.
Това си беше чисто ласкаене и аз си имах основателна причина да го сторя. Халеф винаги ми е бил един внимателен и схватлив ученик, също и в промъкването, в което неговото умение стигаше за обикновени случаи. В по-трудните обаче аз предпочитах да го изключвам, защото той не притежаваше необходимата издръжливост — физическа и духовна. Ето защо не биваше да идва с мен. Но тъй като той много лесно се чувстваше незачетен, трябваше да поднеса горчивия хап в сладка обвивка и аз го сторих, като натъртих на голямото доверие, което му оказвах с поръчението да ми пази пушките. И той наистина се хвана на добронамерената хитрина, като увери, съзнаващ собствената си цена:
— Тук наистина ще постъпиш право, сихди, защото тези скъпоценни оръжия не могат в твоите ръце да бъдат по-сигурни отколкото в моите. Аз ще ги браня до последната капка кръв.
— Това изобщо няма да ти се наложи, защото тук, ако се държиш както трябва, няма да се мерне никой, дето ще иска да ти ги отнеме. Ти няма да направиш нищо повече, освен да се скриеш така добре, че никой от кюрдите, които противно на всяко очакване дойде насам, да не може да те намери. И не бива да напускаш скривалището си, преди да съм се върнал.
— Добре де, а кога всъщност ще си дойдеш?
— Това не мога да определя. Може дотогава да минат часове.
— Часове? Аллах, Аллах! Това означава цяла вечност! Ако ти не дойдеш и аз сметна, че се намираш в опасност, от нетърпение душата ще ми изскочи от тялото. Я си представи, че те убият, без да съм там!
— После ще можеш да отмъстиш за мен!
Това беше правилната дума, с която отведох Халеф дотам, където исках. Той гордо изпъчи гърди.
— Да, да, ще отмъстя за теб! За тая цел аз съм подходящият мъж! Върви си значи на рахат, сихди! Аз ще чакам тук търпеливо и неподвижно, додето се върнеш. Ако тия кюрди посмеят само макар и кожата да ти одраскат, ще ги пратя всичките, всичките един подир друг в Геената, дорде ни един не остане от тях. Върви, в името на Аллах! Твоят верен Халеф стои тук като отмъстител, ако бъдеш убит!