— За Бога, махай се от старата! — предупредих. — Още не знаем дали ножът ми действително й е пронизал сърцето!
Дребният мъж ме погледна ухилено в лицето и посочи мечката.
— Твоят нож да не улучи вярно? Това никога не може да се случи! Виж потока кръв, който се лее от сърцето на старата! Твоето дело е завършено напълно и сега може да започне моето. Аз те моля да ми заемеш твоя Катил ел Дибаб94, защото децата трябва да си тръгнат от житието по същия начин като своята майка!
Докато той говореше, аз държах погледа си зорко отправен към мецаната, готов в случай на нужда бързо да я угостя с още един удар на ножа. Но това беше излишно, острието беше проболо сърцето. Докато аз сега привличах вниманието на едно от малките, Халеф го повали с мечкоубиеца и го намушка после смъртоносно с ножа. Така постъпихме и с другите две и когато в крайна сметка стояхме пред четирите животински трупа, от мига на моята поява надали бяха минали повече от две минути — една надминаваща всички очаквания сполука, която не бяхме заплатили с ни най-малката драскотина.
Сега можехме да обърнем внимание на беббехите. Двамата държаха очите си затворени и не издаваха нито звук. Това ядоса дребния хаджи, очаквал от тях шумна благодарност.
— Ама я вземете да си отворите очите, велики герои от племето на беббехите! — викна им той. — Или си мислите, че сме от компанията на мечките, които претрепахме? В такъв случай ще трябва и на вас да дадем да почувствате ножовете ни!
Тогава те отвориха очи.
— Кара Бен Немзи! — извика Акил.
— Да, това е Кара Бен Немзи ефенди! Той е наистина! — пригласи Сали. — И тук стои също дребният, храбър хаджи Халеф Омар! Наяве ли ви виждам, или това е сън, в който съм пренесен от смъртта?
— Машаллах! Може ли човек да сънува и след смъртта? — захили се Халеф. — Вие си ни виждате тук напълно наяве. Ние нямаме мерак да сме само някакви си съновидения!
— Значи наистина, наистина! Как обаче се озовахте насам при Мусаллах ел Амват!
— Точно тъй, както предполагахте преди малко. Яздихме след кучетата на келхурите, за да им отнемем конете си и да ви освободим.
— Да ни освободите? — попита оня невярващо. — Нас да освободите? Сигурно се майтапиш, хаджи Халеф Омар?
— Как можеш да изречеш такъв въпрос! Погледни мощните крайници на тая мецана и дванайсетте ноктести лапи на нейните малки! Мяза ли ти тая работа, като да сме си правили тук майтап?
— Аллах, Аллах! Значи вие действително сериозно сте били наумили да ни спасите?
— Да.
— В такъв случай молитвата ни към Разпнатия е била правилна! Но ние ви лишихме от конете и се домогвахме до живота ви! Не можем да повярваме във вашата доброта, преди да сте ни отвързали!
— Ще ви развържем, ама само при условие, че не поискате пак отгоре на всичкото и да ви олижем. Нашият късмет не казва нещо по въпроса, че трябва да продължим работата оттам, където са я парясали мечките.
Сали не знаеше какво да каже на тая неочаквана шегичка. Аз го отървах от отговора, като започнах да разхлабвам кола му, за да го сваля заедно с дървото. Така освобождаването щеше да стане по-лесно и удобно, отколкото ако висеше. Скоро бяхме готови и когато те стояха сега пред нас със свободни крайници и поемаха дълбоко дъх от непритеснените гърди, се случи нещо, на каквото не ги смятах за способни. Акил именно, разбойникът и убиецът, се хвърли на земята и започна да ридае високо като някое дете. Смъртният страх го беше разтърсил толкова дълбоко, че не можеше да се сдържи. А Сали, неговият син, улови двете ми ръце и се смъкна пред мен на колене.
— Ти победи, ефенди, както толкова често. Но тази победа ти извоюва не за себе си, а за един, който стои по-високо от теб. Бог е любовта. Ти го каза, а аз не го повярвах. Сега обаче би трябвало да съм сляп, за да не видя, че ти познаваш истината, докато аз се лутам в заблудата. Ти ни избави, нас, твоите врагове, от ноктите на смъртта. Ние сме твоя собственост и нашите съдбини лежат в ръцете ти.
Аз го притеглих нагоре и го погледнах сериозно в лицето.
— Наистина ли сте готови да сложите съдбините си в моите ръце?
— Изцяло. Без вас ние щяхме да бъдем разкъсани и изядени. Прави с нас каквото искаш! Ще ни предадеш ли отново на келхурите?
— Не. Вие сте свободни.
— Аллах! Не мога да го повярвам! Не си ли задължен най-малкото да заведеш баща ми в Хой, за да го накажат за кражбата на десетте хиляди пиастри?