— От ножа си се нуждая аз самият. — отклоних. — Това, което наредих, ще бъде изпълнено от хаджи Халеф Омар, вие засега сте непричастни към шейха. Аз съм този, който го плени. Той следователно ми принадлежи, също и според вашите закони, а който ограби имуществото ми, аз го третирам като смъртен враг и му диря сметка до дупка.
Халеф ме разбра.
— Можеш спокойно да вървиш, сихди. Аз ще се погрижа всичко да протече по хатъра ти. Който посегне на тоя шейх на келхурските кюрди, на мига ще получи моя нож в тялото си!
Бях убеден, че ако се наложи, той ще превърне думата си в действителност и се отдалечих — на първо време точно в посоката, от която преди малко се бях изкачил. Когато почти стигнах оврага, в който бе лежал шейхът, се насочих надясно, за да се добера до ливадната бухта, където келхурите бяха настанили Рих. По периферията й не цареше, наистина, такъв дълбок като в рог мрак, както в гората, но все пак си беше толкова тъмно, та нямаше защо да се опасявам, че ще бъда видян от кюрдите. Сега се питаше къде седяха пазачите, и къде лежеше моят Рих. Е, да, ако можех да извикам „Та’ал!“ или „Ta’a лаха-ун!“97, то нямаше да мине и минута и той щеше да е при мен. Но това аз не биваше да правя и ето как легнах на земята и запълзях към мястото, където за последно го бях видял, понеже добре можех да разчитам, че откак ме бе съгледало, умното животно не се е поместило оттам. Едва бях изминал половината от разстоянието и чух едно тихо, късо изпръхтяване, което познах — Рих ме беше подушил. Сега някой друг кон щеше да скочи и да дойде при мен, той обаче остана спокоен, защото в ответ на неговото изпръхтяване не му бях дал никакъв знак.
Когато достигнах жребеца, почувствах с ръце, че меката тревиста почва бе изровена и изпотъпкана наоколо. Значи са поискали да го отведат и той се е отбранявал, сега беше вързан с ремък за едно забито в земята колче. Конят на Халеф му беше останал верен и лежеше до него. Помилвах храбрия вран жребец, след което той ми облиза ръцете и даде да се чуе едно тихо, пръхтящо стенание. С това „неразумното“ животно искаше да ми каже колко се е страхувало за мен, и колко много се радва сега да ме види отново. Че при него нямаше никакъв пазач, не можех да го проумея. Кюрдите сигурно се чувстваха дотолкова уверени от обстоятелството, че долу под бивака стояха стражи, та нито даже бяха сметнали за достоен труда да си подсигурят този толкова ценен кон.
Аз измъкнах колчето от земята, създавайки впечатление, сякаш конят сам го е изтръгнал и после се е отдалечил, намотах ремъка, с който беше вързан, около врата му и му дадох знак за ставане. Рих се подчини и конят на Халеф веднага последва примера му. Понеже знаех, че жребецът драговолно ще ме следва, което не можех да твърдя за животното на Халеф, взех за юздите коня на дребния хаджи и го поведох точно към мястото, където се бях измъкнал от гората на поляната. Достигнахме го благополучно и сега се почувствах сигурен пред кюрдите, макар да бе трудна задача воденето на двата коня в тоя кюрдски мрак и по нагорнището на стръмния терен. Обстоятелството, че конете нощем виждат по-добре от хората, ми облекчаваше вървежа. Водех коня на Халеф и Рих един след друг. Враният много добре знаеше, че трябва да е спокоен, а и другият, изглежда, също съзнаваше, че тук се изисква предпазливост. Двата се катереха след мен бавно и с внимателно опипване. Налагаше се често да спираме, често да избягваме намиращите се по пътя ни дървета и ето как мога да кажа, че ни беше необходим три четвърти час за изминаването на това късо разстояние.
Халеф и другите ни чуха, когато наближихме мястото, където ме чакаха. Дребосъкът не можа да обуздае нетърпението и попита още преди да съм стигнал, но не толкова високо, че да се чуе долу при кюрдите:
— Кой идва? Сихди, ти ли си?
— Да — отговорих.
— Хамдулиллах (Хвала и слава на Аллах), дето те доведе отново при мен! Но аз чувам, че не си сам. Успя ли?
— Да.
— Аллах акбар! (Велик е Аллах!) Но моето удивление е по-голямо. Ранен ли си?
— Не.
— Тогава чудото е двойно и десеторно. Нека дойда при теб, сихди! Аз трябва със собствените си очи да се уверя.
Той измина малкото крачки до мен и замилва, изпълнен с радост, двете животни. През това време аз се осведомих:
— Как стоят нещата при теб? Всичко наред ли е?
— Да, сихди.
— Говорихте ли с пленника?
— Само аз няколко думи, на беббехите бях забранил. Когато дойде на себе си, той беше на първо време спокоен. После така се замята напред-назад, та си помислих, ще скъса вървите. Аз обаче бързо го укротих. Оттогава не е помръднал и крайник.