Отчасти примиряването с липсата на дрехи идваше от потреслото ги възкресение. Освен това през първия ден едва ли можеха да направят кой знае какво. А с цивилизованите хора се смесваха диваците или цивилизовани хора от тропиците, за които голотата не беше нещо възмутително.
Подвикна на една жена, която стоеше във водата, потопена до кръста. Тя имаше хубаво лице с грубовати черти, сините й очи искряха.
— Това е жената, която нападна сър Робърт Смитсън — съобщи му Лев Руах. — Ако не греша, името й е Уилфрида Олпорт.
Бъртън я погледна с любопитство и мислено одобри великолепните й гърди. Извика:
— Как е водата?
— Много е приятна! — Тя му се усмихна.
Бъртън отвърза своя граал от китката си, сложи до него кутията с каменните нож и брадвичка и влезе във водата с облия зелен сапун в ръка. Според усещанията му водата беше само с десет градуса по-студена от температурата на тялото му. Сапунисваше се, докато заприказва Уилфрида. И да беше все още ядосана от срещата си със Смитсън, не го показваше. Акцентът й издаваше, че произхожда от северните графства, вероятно от Камбърленд.
Бъртън й каза:
— Чух за твоята малка разправия с онзи велик лицемер, баронета. Но си мисля, че можеш да бъдеш щастлива тук. Сега отново си здрава, млада и красива, не е нужно да превиваш гръб, за да заработиш насъщния. Пък и можеш да правиш от любов това, което преди си била принудена да правиш за пари.
Нямаше смисъл да увърта и да използва двусмислици в разговора с едно момиче от фабриките. А и тя не проявяваше склонност към това.
Уилфрида го прониза с поглед, не по-малко хладнокръвен от този на Алис Харгрийвз преди малко. И каза:
— Я гледай, езикът ти е съвсем без кости, а? Англичанин си, нали? Само че не мога да те разбера как говориш, май си от Лондон, ама и нещо чуждоземско усетих.
— Почти позна — усмихна се Бъртън. — Между другото, казвам се Ричард Бъртън. Какво би казала да се присъединиш към нашата група? Събрахме се, за да се браним заедно, а днес следобед ще си строим къщи. Имаме си наш граалов камък горе сред хълмовете.
Уилфрида изви очи към пришълеца от Тау на Кит и към неандерталеца.
— Значи тия са вече от твоите хора, а? Чух да приказват за тях. Разправят, че онова чудовище било от звездите, дошло на Земята някъде към двехилядната година.
— Той нищо лошо няма да ти направи — увери я Бъртън. — Нито прачовекът. Е, какво ще кажеш?
— Че аз съм си само една жена. Какво мога да ти предложа?
Бъртън се ухили широко.
— Всичко, което може да предложи една жена. Тя го изненада с буйния си смях. Докосна го с пръст по гърдите и каза:
— Я го гледай какъв е хитрец. Какво ти е, та не можеш да си намериш момиче?
— Имах си една, но я загубих — отвърна Бъртън.
Това не беше съвсем вярно. Не знаеше какво щеше да направи Алис. Не разбираше защо тя още се движеше с неговата група, щом беше толкова ужасена и отвратена. Може би предпочиташе познатото зло пред непознатото. В момента той изпитваше само погнуса от нейната глупост, но не искаше тя да си отиде. Любовта, която преживя през нощта, вероятно се дължеше само на наркотика, но все още намираше в себе си нещо останало от нея. Тогава защо молеше тази жена да тръгне с тях? Дали за да накара Алис да ревнува? Или за да има жена, на която да разчита, ако Алис му откаже тази нощ. Или… не знаеше какво да мисли.
Алис стоеше на брега и стъпалата й почти докосваха водата. В тази част брегът всъщност се издигаше само на един инч. Късите стръкове трева продължаваха като плътен килим и надолу във водата, по речното дъно. Докъдето стигаше с пръстите на краката си, Бъртън усещаше само трева. Метна сапуна си на брега, заплува към четиридесет фута навътре и се гмурна. Тук течението изведнъж ставаше по-силно, а дъното се спускаше рязко. Заплува надолу с отворени очи, докато светлината отгоре избледня, а ушите го заболяха. Продължи и накрая допря пръсти в дъното. Там също напипа трева.
Когато излезе на място, където водата стигаше до кръста му, видя, че Алис се е разделила с дрехите си. Топеше се във водата по-близо до брега, но клечеше, за да е покрита чак до шията. Сапунисваше главата и лицето си.
Той подвикна на Фригейт:
— Защо не влезеш?
— Пазя граалите — отвърна Фригейт.
— Много добре правиш!
Бъртън се наруга под носа си. Трябваше сам да се сети за това и да определи пазач. На практика не беше добър водач, имаше навика да оставя нещата да вървят към провал, позволяваше всичко да се разпада. Трябваше да си признае. На Земята бе ръководил множество експедиции, но нито една не се отличаваше със строго управление и ред. Все пак, през Кримската война, когато беше начело на доброволците и обучаваха дивата турска кавалерия, съставена от башибозуци, той се справи съвсем добре, далеч по-добре от повечето други. Така че едва ли имаше за какво да се самобичува…