— Не съм искал да те обиждам.
Уилфрида вдигна глава към него.
— Ти обичаш ли я?
— Само на една жена съм казвал, че я обичам.
— На благоверната ли?
— Не. Момичето умря, преди да се оженим.
— А колко време беше женен?
— Двадесет и девет години, но това въобще не ти влиза в работата.
— Леле, майко! Толкова години и веднъж не си й казал, че я обичаш!
— Нямаше нужда — каза той и се махна.
Избра си колибата, заета от Казз и Монат. Казз хъркаше мощно. Монат лежеше, подпрян на лакът, и пушеше марихуана. Предпочиташе я пред тютюна, защото повече му приличаше на растението, което неговите хора използваха като тютюн. Обаче не усещаше кой знае какво въздействие. Затова пък понякога тютюнът го даряваше с мимолетни, но многоцветни видения.
Бъртън реши да запази остатъка от „дъвката за мечти“, както вече я наричаше. И той запали цигара, макар да знаеше, че марихуаната сигурно ще го потопи в още по-мрачен гняв и неудовлетвореност. Задаваше въпроси на Монат за неговия свят — Гуурркх. Беше му много интересно, но марихуаната го подмами да се унесе, гласът на извънземния долиташе все по-слабо до него.
— …закрийте си очите, момчета! — заповяда Гилкрайст с изразения си шотландски акцент.
Ричард погледна Едуард. Той му се ухили и сложи длани пред очите си, но несъмнено надничаше през пръсти. Ричард също вдигна ръце към очите си, все се мъчеше да се надигне на пръсти. Стояха с брат си върху сандъци, но пак трябваше да се протягат над главите на възрастните, застанали пред тях.
Главата на жената вече лежеше под улея. Дългата кестенява коса падаше пред лицето й. Той много искаше да види какво изразява лицето й сега, когато тя гледаше в кошницата, предназначена за нея, или по-скоро само за главата й.
— Не надничайте, момчета! — пак се обади Гилкрайст.
Изгърмяха барабани, чу се самотен вик и острието се спусна устремно, тълпата кресна в един глас, имаше писъци и степания. Главата падна. От шията шурна кръв и сякаш никога нямаше да спре. Бликаше и заливаше множеството, той беше на цели петдесет ярда от там, но кръвта плисна по ръцете му, заля пръстите и лицето, напълни очите му и го заслепи, усещаше я лепкава и солена по устните си. Закрещя…
— Събуди се, Дик! — казваше му Монат. Раздруса рамото на Бъртън. — Събуди се! Сигурно си сънувал кошмар!
Треперещият, хълцащ Бъртън се надигна и седна. Потърка ръце и опипа лицето си. Влажни. Но от потта, не от кръв.
— Сънувах — каза той. — Бях само на шест години и се намирах в град Тур. Във Франция, тогава там живеехме. Моят възпитател, Джон Гилкрайст, заведе мен и брат ми да видим екзекуцията на жена, отровила семейството си. Гилкрайст ни каза, че ще е много забавно.
Бях развълнуван и гледах през пръстите си, когато той в последните секунди ни заповяда да си закрием очите, гилотината щеше да се спусне всеки миг. Но аз гледах, трябваше да видя. Спомням си, че малко ме сви стомахът, но това беше единственото, което усетих след тази гнусна гледка. Струваше ми се, че някак съм се отделил от всичко, докато наблюдавах. Като че виждах всичко през дебело стъкло, не беше истинско. Или пък аз не съществувах. Затова и не се ужасих истински.
Монат си запали друга цигара с марихуана. Огънчето позволи на Бъртън да види, че той клати глава.
— Каква диващина! Искаш да кажеш, че не само сте убивали вашите престъпници, но и сте им рязали главите! Публично! И сте позволявали на деца да гледат всичко това!
— В Англия бяха малко по-хуманни — отбеляза Бъртън. — Там ги бесеха.
— Французите поне са карали хората да осъзнаят, че проливат кръвта на престъпниците — каза Монат. — Ръцете им са били изцапани с тази кръв. Но явно тази страна от нещата е оставала скрита за тълпата. Поне за съзнанието им. А сега, след колко години… шестдесет и три, така ли?… ти изпушваш малко марихуана и преживяваш насън случката, която според тебе не те е засегнала дълбоко. Но този път се гърчиш от ужас. Пищеше като уплашено до смърт дете. Реагираше така, както би трябвало да реагираш тогава. Бих казал, че марихуаната е изровила нещо дълбоко потиснато и е извадила на открито ужаса, погребан вече шестдесет и три години.
— Може би — каза Бъртън.
Млъкна. В далечината гърмеше и святкаха мълнии. След минута стремително нахлу шум и капките затропаха по покрива. Той прецени, че и предишната нощ заваля горе-долу по същото време, около три сутринта. През втората нощ дъждът започна като по график. Постепенно заваля по-силно, но покривът беше плътно нареден и водата не се просмука през него. Обаче потече под задната стена, откъм склона. Разля се по пода, но не ги намокри, защото листата и тревата под тях бяха натрупани в постели, вдигнати на поне десет инча.