Бъртън продължи да разговаря с Монат до спирането на дъжда след около половин час. Монат заспа. А Казз въобще не се събуждаше. Бъртън се опита пак да заспи, но не можа. Никога не се бе чувствал толкова самотен и се страхуваше, че пак ще потъне в кошмарите. След малко излезе от колибата и тръгна към онази, която си избра Уилфрида. Надуши цигарения дим, още преди да наближи входа. Върхът на цигарата грееше в мрака. Различи смътно фигурата й, настанена върху листата и тревата на пода.
— Здрасти — каза тя. — Надявах се да дойдеш.
— Това е инстинктът да притежаваш собственост — заяви Бъртън.
— Съмнявам се, че това е инстинкт, заложен у човека — отвърна Фригейт. — През шестдесетте години… искам да кажа, през шестдесетте години на двадесети век, някои хора се опитваха да докажат, че човекът имал инстинкт, който наричаха териториален императив. Но…
— Харесва ми това понятие. Звучи приятно — отбеляза Бъртън.
— Знаех си, че ще ти хареса. Но Ардри и другите искаха да докажат не само, че човекът има инстинкт да предявява претенции, че дадена площ земя е негова, но и че произхожда от маймуни-убийци. И че инстинктът да убива е все още силен у него, защото е наследен от маймуните. Така обясняваха съществуването на национални граници, патриотизъм — и общонароден, и местен — капитализъм, войни, убийства, престъпления и така нататък. Но една друга школа твърдеше, че всичко това е резултат от развитието на културата, от културната приемственост в обществото, от най-ранните си периоди въвлечено във вражди между племената, във войни, изтребване и престъпления. Ако промениш културата, и маймуната-убиец изчезва. Изчезва, защото никога не е била там, точно като митичното дребно човече на стълбите. Обществото е истинският убиец и обществото създава убийци от всяко ново поколение бебета. Но имало е общества, вярно, общества на нецивилизовани хора, които все пак не отглеждали убийци. И в тях намираме доказателството, че човекът не произхожда от маймуни-убийци. Или би трябвало да кажа, че той произхожда от тях, но вече не носи гените на убиец в себе си, както вече не носи гените на силно изпъкващи надочни дъги, или гъста козина, или череп, побиращ само 650 кубически сантиметра мозък.
— Всичко това е твърде интересно — каза Бъртън. — Ще задълбаем в теорията някой друг път. Обаче, нека ти припомня, че почти всеки представител на възкресеното човечество произхожда от култура, която е подклаждала войни, убийства, изнасилвания, престъпления, грабежи и всякакви лудости. И именно сред такива хора живеем и с тях трябва да си имаме работа. Някой ден може да се появи ново поколение. Не знам. Твърде рано е да се каже, защото сме тук само от седем дни. Но независимо дали ни харесва или не, намираме се в свят, населен от същества, които прекалено често се държат така, сякаш наистина са потомци на маймуните-убийци. А засега нека се върнем към нашия модел.
Седяха на бамбукови табуретки пред колибата на Бъртън. На малка бамбукова масичка пред тях беше сложен модел на корабче, изработен от чам и бамбук. Имаше двоен корпус, върху който беше разположена платформа с нисък релинг в средата. С единствена, много висока мачта с надлъжен такелаж и кливерно платно и леко вдигнат мостик с рул. Бъртън и Фригейт използваха кварцовите си ножове и ножичките, за да издялкат модела на катамарана. Бъртън реши да нарече корабчето „Хаджия“, когато бъде построено. То щеше да поеме на поклонническо пътуване, макар и не към Мека. Имаше намерение да отплава с него нагоре по Реката, докъдето можеше да стигне. (За няколко дни реката вече се бе превърнала в Реката с главна буква.)
Двамата обсъждаха териториалния императив, защото предвиждаха някои трудности при построяването на корабчето. Хората в техния район вече се устроиха и настаниха. Оградиха си земя, направиха си жилища или още работеха по тях. Жилищата бяха доста разнообразни — от навеси до сравнително величествени здания от бамбук и камъни с четири стаи и на два етажа. Повечето бяха около грааловите камъни по течението на Реката и в подножието на планината. Бъртън завърши проучването си преди два дни и установи плътност на населението 260 до 261 души на квадратна миля. На всяка квадратна миля равнина от двете страни на Реката се падаха около 2.4 квадратни мили хълмове. Но хълмовете бяха толкова високи и начупени, че всъщност тези две мили и нещо се превръщаха в девет квадратни мили обитаема земя. В трите участъка, които огледа, установи, че една трета от хората са построили жилищата си близо до граалов камък на речния бряг, а една трета — до камък сред хълмовете. На пръв поглед двеста шестдесет и един жители на квадратна миля правеха околността доста пренаселена, но хълмовете бяха така гъсто обрасли с гори и с толкова сложен релеф, че заселила се там малка група можеше да се чувства в уединение. А в равнината рядко се виждаха тълпи освен в часовете за хранене, защото жителите й бяха в горите или ловяха риба по Реката. Мнозина дълбаеха канута или правеха лодки от бамбук с идея да ловят рибата насред Реката. Или като Бъртън — за да пообиколят.