Джон де Грейсток бил роден в имението Грейсток сред Къмбърлендските земи. Бил с Едуард I във Франция, по време на нахлуването в Гаскония. Там се отличил в сраженията, ако можеше да му се вярва. По-късно бил призован да заседава в Парламента като барон Грейсток, а след това пак участвал в битки при следващото нахлуване в Гаскония. Бил в свитата на епископ Антъни Бек, патриарх на Йерусалим. През двадесет и осмата и двадесет и деветата година от царуването на Едуард той се бил срещу шотландците. Умрял през 1305 година, без да създаде потомство, но прехвърлил своето имение и баронството на своя племенник Ралф, син на лорд Гримторп от Йоркшър.
Бил възкресен някъде по Реката, сред хората там около деветдесет на сто били англичани и шотландци от началото на четиринадесети век и около десет на сто — някакви разпуснати типове от древността. Оттатък Реката живеела смес от монголци от времето на хан Хубилай и тъмнокож народ, за който Грейсток не знаел нищо. Описанието му съвпадаше с външността на североамериканските индианци.
На деветнадесетия ден от Възкресението диваците от другия бряг нападнали през Реката. Явно нямали друга причина, освен желанието да си начетат крастата за хубави битки. И получили каквото искали. Оръжията се състояли почти само от граали и тояги, защото в онази местност камъни се срещали рядко. Джон де Грейсток видял сметката на десетина монголци със своя граал, след това го ударили по главата с голям камък и го промушили с обгорения връх на бамбуково копие. Събудил се гол, само със своя граал — или някакъв друг — до този камък.
Другият мъж разказа историята си със знаци и жестове. Ловял риба, когато на кукичката му се хванало нещо толкова могъщо, че го завлякло във водата. При усилията си да излезе обратно той си ударил главата в дъното на лодката и се удавил.
Така получиха отговор на въпроса какво става с убитите в задгробния живот. Появи се друг въпрос — защо не се събуждаха в същия район, където бяха намерили смъртта си.
Втората случка беше отказът на граалите да ги снабдят с обяд. Вместо храна намериха във всеки граал натъпкани шест парчета плат. Бяха с различни размери и във всевъзможни разцветки, оттенъци и шарки. Четири от тях очевидно бяха предназначени за носене като фусти. Можеха да бъдат препасани и закрепени около тялото със залепените за плата магнитни ленти. Две бяха от по-фина материя, почти прозрачни и явно бяха направени за сутиени, но при малко въображение служеха за още какво ли не. Въпреки че платовете бяха меки и попиваха влага, издържаха и на най-грубите опити да бъдат скъсани, нито пък се оказаха успешни опитите да бъдат нарязани и с най-острия каменен нож.
Човечеството нададе колективен крясък на удоволствие, когато видя тези „кърпи“. Макар че по това време мъжете и жените свикнаха или поне се примириха с голотата си, по-капризните естети и по-трудно приспособяващите се смятаха натрапчивата гледка на човешки полови органи за грозна или дори отблъскваща. Сега имаха поли и препаски за гърдите. Имаха и тюрбани, с които покриваха главите си, докато отново им пораснат косите. По-късно тюрбаните станаха обичайно украшение за глава.
Космите растяха на обичайните места освен по лицето.
Бъртън горчиво съжаляваше за това. Винаги изпитваше гордост от своите дълги внушителни мустаци и разклонената си брада. Твърдеше, че отсъствието им го кара да се чувства гол повече, отколкото липсата на панталон.
Уилфрида се разсмя и каза:
— Аз пък съм доволна, че вече не ти растат. Толкова мразя разни космаци по мъжките лица. Като целувам мъж с брада, все едно се завирам в разпокъсана пружина за креват.
13
Отминаха шестдесет дни. Бутаха корабчето по равнината върху големи бамбукови стъбла. Наближаваше денят, когато щяха да го спуснат на вода. „Хаджия“ беше дълъг около четиридесет фута и всъщност се състоеше от два бамбукови корпуса с остри носове, свързани помежду си от платформа, бушприт с балонно платно и единствена мачта с надлъжен такелаж, а самото платно бе изплетено от бамбукови влакна. Корабчето се управляваше с голямо кърмово весло, направено от бор, защото по Реката рул с кормило нямаше да им бъде необходим. А и засега единственият материал за въжета си оставаше тревата, макар че не след дълго щяха да изработят кожени върви от щавена кожа и вътрешностите на по-големите риби. Кануто, което Казз издълба от цяла ела, беше закрепено в предната част на палубата.