Но преди да се заемат със спускането на корабчето, Казз започна да се опъва. Вече говореше английски, твърде неправилен и не с кой знае колко много думи, усвои няколко ругатни и проклятия на арабски, белуджски, суахили и италиански, всички научени от Бъртън.
— Трябва има, как му викате бе?… уаллах!… каква тази дума?… убива някой, преди спусне лодка във вода… абе, нали се сещаш… мерда… трябва ми дума, Бъртън-нак… ти кажи, Бъртън-нак… дума… дума… убива човек, за да не прави бог, Каббурканакруебемсс… бог на вода… да не потопи лодка… ще се ядоса… ще ни удави… ще ни яде…
— Да принесем жертва ли? — попита Бъртън.
— Да пукна, благодаря, Бъртън-нак. Жертва! Режем гърло… слагаме на лодка… разтриваме в дърво… после бог на вода няма ядоса…
— Ние не постъпваме така — заяви Бъртън.
Казз се опита да спори, но накрая се качи на корабчето. Лицето му се изпъна, изглеждаше твърде нервен. За да го успокои, Бъртън му каза, че сега не се намират на Земята. Това е различен свят, както би могъл и сам да се увери с един поглед към околността и особено към звездите. Казз го слушаше и се усмихваше, но явно чакаше да види как от дълбините се надига грозното лице със зелена брада и изпъкнали рибешки очи на Каббурканакруебемсс.
Около корабчето имаше голяма навалица тази сутрин. Хората от много мили околовръст се тълпяха наоколо, защото всичко необичайно се превръщаше в развлечение. Викаха, смееха се и подмятаха шегички. От време на време се чуваха и подигравки, но дори и те изразяваха доброжелателство. Преди да изтърколят корабчето по брега във водата, Бъртън се изправи на „мостика“ — леко издигната част от платформата, и вдигна ръка, за да поиска тишина. Шумната глъч на множеството затихна и той заговори на италиански.
— Скъпи лазари, приятели, обитатели на долината в тази Обетована земя! След няколко минути ще ви напуснем…
— Ако това чудо не се преобърне! — промърмори Фригейт.
— …за да поемем нагоре по Реката, срещу вятъра и срещу течението. Избрахме трудния път, защото трудностите винаги водят към най-голямата награда, ако вярваме на това, което чувахме от моралистите на Земята, а вие вече знаете колко може да им се вярва!
Смях. И няколко озъбени физиономии на непоколебимите привърженици на религията.
— На Земята, както някои сред вас може би знаят, веднъж поведох експедиция към най-затънтените кътчета на тъмна Африка, за да намеря изворите на Нил. Не ги открих, колкото и близо да бях до мястото, а наградата за победата ми бе отнета с измама от един мъж, който ми дължеше всичко в живота си, някой си мистър Джон Хенинг Спийк. И ако го срещна по време на пътуването ни нагоре по Реката, аз си знам как ще се разправя с него…
— Боже мили! — каза Фригейт. — Нима искаш той отново да се самоубие от срам и съжаление?
— …но искам всъщност да ви кажа, че тази Река може би е значително по-голяма от Нил, която, знаете или не това, беше най-дългата река на Земята, каквито и неправилни твърдения да изказваха американците за системите на Амазонка или Мисури-Мисисипи. Някои от вас попитаха защо се отправяме към цел, която се намира неизвестно къде или може би дори не съществува. Аз пък ще ви отговоря, че вдигаме платна, защото съществува Непознатото и ние ще го направим Познато. Това е всичко! А тук, противно на нашия тъжен и разочароващ опит от Земята, не са необходими пари, за да тръгнем или да продължим по пътя си. Кралица Банкнота е мъртва и никой няма да жали за нея! Нито сме длъжни да попълваме хиляди молби и формуляри, да молим за срещи с влиятелни хора и дребни бюрократи, за да получим разрешение да тръгнем срещу течението на Реката. Тук не съществуват национални граници…
— … засега — добави Фригейт.
— …нито изисквания да си представяме паспортите, нито чиновници, които трябва да подкупваме. Ние просто се хванахме и си направихме корабче, без принудата да искаме разрешително и тръгваме, без да просим благоволението на някой си лайнар, бил той на висш, среден или дребен пост. Ние сме свободни за първи път в човешката история. Свободни! И затова сега ще ви пожелая всичко добро. Няма да ви кажа „довиждане“…
— … кога ли пък си го правил — промърмори Фригейт.
— …защото току-виж се върнем чак след хиляда години или нещо подобно! Затова ви желая щастие, същото ви желае целият екипаж, благодарим ви за помощта в построяването на корабчето и за участието ви при спускането му на вода. И в съответствие с намеренията си предавам поста си на консул на Нейно Величество в Триест на всеки желаещ да го приеме и се обявявам за свободен гражданин на света на Реката! Никому няма да плащам дан, никому не съм длъжен да се подчинявам и само на себе си ще остана верен!