Бъртън хвърли кос поглед на американеца, но не прекъсна речта си. Фригейт цитираше строфа от поемата на Бъртън „Касида на Хаджи Абду ал-Яз-ди“.
Не за първи път си припомняше на глас откъси от прозата и поезията на Бъртън. И макар понякога Бъртън да си казваше, че този американец е голям досадник, не можеше да се ядосва прекомерно на човек, който му се е възхищавал достатъчно силно, за да научи наизуст думите му.
След няколко минути, когато мъже и жени избутаха корабчето в Реката, Фригейт отново си послужи с написаното от Бъртън. Взря се в хилядите красиви младежи по брега, в бронзовите от загара тела, в разветите от вятъра многоцветни поли, нагръдници и тюрбани и изрече:
Корабчето се плъзна във водата, вятърът и течението го завъртяха, но Бъртън закрещя заповедите си, платното се издигна, той натисна дръжката на голямото весло, за да обърне носа срещу течението, и те се понесоха нагоре. „Хаджия“ се надигаше и падаше във вълните, водата се плискаше, прорязвана от двойния корпус. Слънцето ги заливаше със светлина и топлина, а бризът ги разхлаждаше, те се чувстваха щастливи, но и малко неспокойни с отдалечаването си от познатите брегове и лица. Не разполагаха нито с карти, нито с разкази на пътешественици, по които да се насочват. Щяха да преоткриват света с всяка измината миля.
Вечерта, при първото слизане на брега, се случи произшествие, което озадачи Бъртън. Казз тъкмо стъпи на земята сред група любопитни и изведнъж се възбуди особено силно. Заломоти на родния си език и посегна да сграбчи стоящ наблизо мъж. Човекът му се изплъзна и бързешком се скри в тълпата.
Когато Бъртън го попита какво е искал да направи, Казз обясни:
— Той нямал… ъх… как му викате, бе?… това…това… — и посочи челото си.
После очерта с пръст във въздуха няколко неизвестни знака. Бъртън искаше да си изясни смисъла на случката, но го прекъсна внезапният вой на Алис, която се втурна към друг мъж. Очевидно смяташе, че е намерила своя син, загинал в Първата световна война. Настъпи бъркотия. Алис призна, че се е припознала. После трябваше да се заемат с всякакви неотложни неща. Казз повече не спомена за странния сблъсък и Бъртън го забрави. Но му предстоеше да си спомни.
След точно 415 дни бяха преброили 24 900 граалови камъка по десния бряг на Реката. Лавираха, бореха се с течението и вятъра и изминаваха средно по шестдесет мили на ден. Спираха, за да напълнят граалите си, а през нощта слизаха на брега да преспят. Понякога оставаха по цял ден да се поразтъпчат и да поговорят и с някой друг, а не само помежду си. На Земята това разстояние би означавало цяла обиколка по екватора. Ако Мисисипи-Мисури, Нил, Конго, Амазонка, Ян-цзъ, Волга, Амур, Хуан-цзъ, Лена и Замбези бяха разположени една след друга, за да образуват една велика река, пак нямаше да достигнат дължината на тази част от Реката, която изминаха пътешествениците. А Реката продължаваше без край, с широките си извивки наляво или надясно. И навсякъде по течението бяха равнините, гористите хълмове зад тях и надвиснала над всичко, непристъпна и непрекъсната — планинската верига.
Понякога равнината се стесняваше и хълмовете настъпваха към брега. Понякога самата Река се разливаше и се превръщаше в езеро, широко три, пет, шест мили. Понякога двете планини завиваха една към друга и корабчето се провираше през каньони, където теснината принуждаваше водата да заври от буйството си, а небето се виждаше като синя нишка далеч, далеч нагоре, над притискащите ги черни стени.
И винаги намираха хора. Денем и нощем, мъже, жени и деца населяваха бреговете, а сред хълмовете живееха още хора.
Пътешествениците установиха закономерност. Човечеството беше възкресено по протежение на реката в някаква груба хронологична и национална последователност. Корабчето мина край райони, населени от словенци, италианци и австрийци, умрели през последното десетилетие на деветнадесети век, последваха унгарци, норвежци, фини, гърци, албанци и ирландци. Случваше се да попаднат на места, където живееха хора от други времена и страни. Имаше двадесетмилна ивица, където намериха австралийски аборигени, които през земния си живот не бяха срещали европеец. По-нататък на цели сто мили се разполагаха тохарци (народа на Логу). Бяха от времето на Христос и от района, по-късно наречен Китайски Туркестан. Тогава, в древността, представлявали най-източната група индоевропейци. Културата им процъфтявала известно време, но накрая загинала от настъплението на пустинята и варварските нашествия.