На поставка до Бъртън се виждаше голям лък, увит в съшити рибени мехури. Беше изработен от костите, стърчащи край устата на „речния дракон“. Когато изрязваха краищата на всяка така, че да пасват един в друг, получаваше се мощен лък с добра извивка. Тетивата бяха от черва на „речен дракон“ и само много силен човек можеше да опъне докрай такъв лък. Бъртън го видя преди четиридесет дни. Предложи на собственика четиридесет цигари, десет пури и тридесет унции уиски за оръжието. Предложението беше отхвърлено. Така че по-късно през нощта Бъртън и Казз се върнаха и откраднаха лъка. Или по-скоро направиха размяна, защото Бъртън се почувства задължен да остави своя тисов лък вместо откраднатия.
Оттогава все се убеждаваше, че е имал пълното право да открадне лъка. Предишният собственик се похвали, че убил човек, за да се сдобие с това оръжие. Значи да му го отнемат, означаваше да накажат един крадец и убиец. И все пак всеки път Бъртън усещаше неприятните убождания на съвестта, но за щастие това не се случваше често.
Бъртън направляваше „Хаджия“ по стесняващия се канал. В продължение на пет мили Реката се бе разширила до езеро, чиито брегове отстояха на три мили и половина, а сега преминаваше в теснина, едва ли и половин миля от бряг до бряг. Каналът завиваше и изчезваше зад стените на каньон.
Корабчето щеше да пълзи едва-едва, защото трябваше да се бори с по-силното течение, а мястото за маневри срещу вятъра не беше много. Но той бе превел своя кораб през подобни проломи толкова пъти, че вече не се опасяваше от нещо лошо. Въпреки това след всяко преминаване си мислеше, че корабчето се е преродило. Преминаваше от едно езеро, символ на утроба, през теснина в друго езеро. И винаги ги очакваше възможността да срещнат приказно приключение, дори някакво откровение от другата страна на пролома.
Катамаранът зави само на двайсетина ярда от граалов камък. Из равнината отдясно, която тук беше само половин миля широка, се виждаха много хора. Те викаха към корабчето, махаха или вдигаха юмруци и крещяха мръсотии, които Бъртън не чуваше и не разбираше, но можеше да предугади от вече богатия си опит. Хората не му се сториха враждебно настроени. Просто посрещаха чужденци те по твърде различни начини. Местното население се състоеше от ниски, тъмнокожи и тъмнокоси слаби хора. Говореха на език, който Руах определи несигурно като протохамитско-семитски. Живели в Северна Африка и Месопотамия, когато тези земи били по-плодородни. Носеха препаски, но жените ходеха с разголени гърди и използваха „сутиените“ като шалове и тюрбани. Бяха заели десния бряг по протежение на шестдесет граалови камъка, тоест шестдесет мили. Хората преди тях живееха на разстояние от осемдесет камъка и бяха цейлонци от десети век на новата ера, с малцинство май от Предколумбовата епоха.
— Миксерът на Времето — каза Фригейт за разпределението на човечеството по Реката. — Най-грандиозният антропологичен и социален експеримент.
Предположенията му не бяха далеч от истината. Сякаш различните народи наистина бяха смесени, за да научат нещо един от друг. В някои случаи чуждите една на друга групи бяха успели да измислят различни начини за смекчаване на различията и живееха в относително дружелюбие помежду си. При други едната страна избиваше другата, или почти се изтребваха взаимно, или победените попадаха в робство.
След възкресението имаше период на анархия, присъща на всички територии по двата бряга. Хората се „мешаха“ и се събираха в малки групи за самозащита в ограничени райони. После естествените водачи и жадните за власт излизаха на сцената, а склонните по природа към подчинение заставаха зад вождовете, които си избираха — или както често ставаше, ако вождовете решеха да изберат тях.
Между няколкото оформили се политически системи изпъкваше „грааловото робство“. Властващата група в определена територия се отнасяше с по-слабите като със затворници. Даваха на робите си достатъчно, за да преживеят, защото граалът на всеки мъртвец ставаше безполезен. Но им отнемаха цигарите, пурите, марихуаната, „дъвката за мечти“, пиенето и по-вкусната храна.
Поне трийсетина пъти „Хаджия“ с приближаването си към граалов камък едва не попадаше в ръцете на граалови робовладелци. Но Бъртън и останалите бяха нащрек за всеки признак, че са навлезли в робовладелска страна. А и съседите на такива територии често ги предупреждаваха. Двайсетина пъти насреща им излизаха лодки, вместо да ги подмамват към брега, и „Хаджия“ с мъка избягваше опасността от потопяване или залавяне. Пет пъти Бъртън беше принуден да обърне и да тръгне обратно по течението. Катамаранът винаги изпреварваше преследвачите, които не проявяваха желание да напускат границите на своята земя. След това „Хаджия“ се промъкваше нощем покрай робовладелците.