14
Да, отдавна знаеше, че обича Спийк, като едновременно го и мразеше, да, мразеше го и имаше защо. Но осъзнаването на тази обич винаги се мярваше за миг, твърде рядко, за да му повлияе. А в предизвикания от „дъвката за мечти“ кошмар почувства непоносим ужас от увереността, че под омразата му се е крила любов.
Закрещя. Събуди се, за да види надвесилата се над него Уилфрида, която го разтърсваше и искаше да знае какво е станало. Уилфрида бе пушила опиум и го бе пила смесен с бира, но тук, само след един опит с дъвката, тя вече се страхуваше да я използва. Уплаши се, защото в първия си наркотичен сън тук отново видяла смъртта на своя по-малка сестра от туберкулоза, а едновременно пак преживяла първия си опит като проститутка.
— Това е доста странно психоделично средство — каза Руах на Бъртън. После обясни какво означаваше тази дума. Обсъждането се проточи. — Струва ми се, че съживява в паметта травматизиращи събития в смесица от действителност и символи. Не винаги. Понякога възбужда сексуалните желания. Понякога, както разказват, те отнася в приказно пътешествие. Смея да предположа, че ни дават тази дъвка с лечебни цели, ако не и за да преживеем катарзис. Но ние сами решаваме как да я използваме.
— А защо не дъвчеш по-често от нея? — попита го Фригейт.
— По същата причина, заради която някои хора отказваха да се подложат на психотерапия или да я прекратят, преди да са преминали пълния курс. Страх ме е.
— Да, и аз се плаша — каза Фригейт. — Но някой път, като спрем за дълго на брега, ще сдъвквам по едно парче всяка нощ, каквото ще да става. Ако ще и да ми изкара душата от страх. Е, вярно, че сега е лесно да го кажа.
Питър Джейръс Фригейт беше роден само двадесет и осем години след смъртта на Бъртън, но пропастта помежду им се оказа широка. Твърде много неща виждаха по различен начин. И биха спорили ожесточено, ако Фригейт можеше да спори така. Не за дисциплината в групата или за управлението на корабчето. А за всичко, което засягаше възгледите им за света. И все пак, в много свои качества Фригейт приличаше на него, може би точно това го бе довело до увлечението му по живота на Бъртън. През 1938 година в ръцете на Фригейт бе попаднала книжка с меки корици, написана от Феърфакс Дауни и озаглавена „Бъртън авантюристът от «Хиляда и една нощ»“. Рисунката на корицата показвала Бъртън петдесетгодишен. Свирепото лице, високото чело и изпъкващите надочни дъги, гъстите черни вежди, правият, но остър нос, големият белег на бузата, дебелите чувствени устни, тежко спускащите се мустаци, внушителната раздвоена брада, натрапващата се мрачност и нападателност — всичко това бе го накарало да си купи книжката.
— Дик, преди това нищо не знаех за тебе — каза му Фригейт. — Но изгълтах книжката на един дъх и бях очарован. Имаше нещо в тебе освен очевидния стремеж към риск и приключения, твоите военни умения, владеенето на много езици, предрешването като местен лекар, търговец, като поклонник в Мека, първия европеец, измъкнал се жив от свещения град Харар, откривателя на езерото Танганайка и разминал се на косъм с изворите на Нил, съоснователя на Кралското дружество по антропология, преводача на „Хиляда и една нощ“, автора на понятието „свръхчувствено възприятие“, изследователя на сексуалните нрави на Изтока и какво ли още не…
Освен всичко това, което и само по себе си е достатъчно увлекателно, нещо в живота ти ме привличаше особено. Отидох в обществената библиотека. Пеория беше малък град, но в библиотеката намерих много книги за тебе, подарени от някой вече умрял твой почитател. Изчетох ги. После започнах да колекционирам първи издания на книги от тебе и за тебе. Захванах се с писане на белетристика, но кроях планове да създам огромна твоя биография, която да отхвърли всякакви съмнения и въпроси, исках да видя всички места, където си бил и ти, да направя снимки и бележки, да основа дружество, което да събере средства за съхраняване на гробницата ти…
Фригейт за първи път споменаваше пред Бъртън за неговата гробница. Бъртън стреснато попита:
— Къде? — После се отпусна. — О, разбира се! В Мортлейк! Как можах да забравя! Наистина ли гробницата беше направена като подобие на арабска шатра, както я замисляхме с Елизабет?
— Не се съмнявай. Но самото гробище беше погълнато от предградие, претъпкано с бордеи, разни вандали се гавреха с гробницата, бурени я закриваха чак до върха, приказваха, че щели да преместят останките на погребаните в някое по-тихо кътче на Англия, но по онова време вече беше трудно да се намери някакво спокойно място в цялата страна.