— Ти основа ли своето дружество и опазихте ли гробницата ми? — попита Бъртън.
Вече свикна с мисълта, че е бил мъртъв, но разговорът с някой, виждал неговата гробница, за миг смрази кожата му.
Фригейт си пое дълбоко дъх. И каза смутено:
— Не. Когато вече имах възможност да го направя, бих се чувствал виновен да прахосвам време и пари за мъртвите. Светът беше потънал в голямо блато. И живите заслужаваха цялото внимание, което можеха да получат. Замърсяване, мизерия, потисничество и все такива неща. Това беше важното.
— А грамадната, решаваща всички въпроси биография?
И Фригейт отново заговори като виновен.
— Когато за първи път научих нещо за тебе, мислех си, че съм едва ли не единственият, който искрено се интересува от живота ти или дори си спомня за това, че си съществувал. Но през шестдесетте години имаше вълна на интерес към тебе. Излязоха немалко книги, посветени на тебе, а даже имаше една и за жена ти.
— За Изабел? Някой е написал книга за нея? Но защо?
Фригейт се озъби.
— Защото е била хубавичка интересна жена. С вбесяващ характер, признавам това, обладана от жалко суеверие, шизофреничка и майсторка на самозалъгването. Не знам кой би могъл да й прости, че е изгорила твоите ръкописи и дневници.
— Какво? — изрева Бъртън. — Изгорила?…
Фригейт кимна и каза:
— Твоят лекар — Гренфел Бейкър, описал това като „безмилостно унищожение, последвало тъжната за всички ни негова кончина“. Изгорила твоя превод на „Ароматната градина“, като разправяла, че ти би публикувал подобно писание само за пари, а вече не ти трябвали, естествено, щом си бил мъртъв.
И това беше един от малкото моменти в живота на Бъртън, когато не намираше думи.
Фригейт го изгледа с ъгълчето на окото и се усмихна. Като че потресът на Бъртън го забавляваше.
— Изгарянето на „Ароматната градина“ не е било най-лошото, макар че е достатъчно гадно. Но тя изгорила и двата комплекта твои дневници — личните, за които се предполагаше, че си излял на воля най-съкровените си мисли и най-изгарящата си ненавист, а дори и общодостъпните, съдържали описанието на събитията през всеки ден. Е, аз не й простих! А и още много хора не можеха да забравят това. Каква загуба — оцеляла само една от твоите тетрадки, при това най-малката, а тя пък изчезнала по време на бомбардировките на Лондон през Втората световна война. — Той помълча и попита: — Има ли нещо вярно в твърденията на жена ти, че на смъртното легло си приел католическата вяра?
— Може и така да съм постъпил — промълви Бъртън. — Изабел години наред ми досаждаше неуморно да се покръстя, макар че никога не се осмели направо да поиска това от мен. Накрая бях толкова болен и вероятно съм й казал, че ще направя, каквото пожелае, за да й олекне. Тя страдаше, ужасно се страхуваше, че душата ми ще гори в ада.
— Значи си я обичал? — каза Фригейт.
— Същото бих направил и за едно куче — отвърна Бъртън.
— За човек с толкова смущаваща откровеност и прямота понякога се изразяваш твърде мъгливо.
Около два месеца от Ден първи бяха минали преди този разговор. И след това Бъртън се чувстваше като доктор Джонсън, срещнал своя Бозуел.
Така започна вторият етап в тяхното чудновато приятелство. Фригейт му стана по-близък, но в същото време започна да го дразни по-лесно. Американецът винаги проявяваше сдържаност в коментарите си за схващанията на Бъртън, несъмнено не искаше да го ядосва. Фригейт много се стараеше да не ядоса никого. И едновременно с това несъзнателно се опитваше да настрои хората срещу себе си. Враждебността му се проявяваше най-разнообразно, в изтънчени и не толкова изтънчени постъпки и думи. На Бъртън това не му харесваше. Може би, както му каза Фригейт, твърде охотно влизаше в открити стълкновения.
Една вечер, както седяха около огъня до граалов камък, Фригейт заговори за Карачи. Това село, по-късно станало столица на Пакистан — държавата, създадена през 1947 година, по времето на Бъртън наброяваше едва две хиляди жители. А към 1970 година те бяха набъбнали до два милиона. И Фригейт доста заобиколно попита за отчета, изпратен от Бъртън до неговия генерал Робърт Нейпиър, относно домовете на мъжките проститутки в Карачи. Предполагало се, че отчетът ще остане в секретните архиви на Индийската армия, но бил открит от един от многобройните врагове на Бъртън. И въпреки че никой не споменал открито за този отчет, използвали го срещу неговия автор през целия му живот. Бъртън се преоблякъл като местен жител, за да влезе в един от домовете и да наблюдава онова, което не биха позволили на един европеец. Гордеел се, че не успели да го разкрият под маскировката, и поел отвратителната задача, защото единствен можел да се справи с нея и защото неговият любим командир Нейпиър го помолил да се заеме с това.