Бъртън малко намусено отговаряше на въпросите на Фригейт. По-рано през деня Алис го разгневи (напоследък май прекалено лесно успяваше да постигне това) и той се мъчеше да измисли как да й го върне. Внезапно реши да се възползва от възможността, предоставена му от Фригейт. И без задръжки се впусна да описва какво ставало в домовете за мъжки проститутки в Карачи. По едно време Руах стана и се отдалечи от огъня. На Фригейт сякаш му се гадеше, но остана. Уилфрида се смя до насита, чак взе да се търкаля по пръстта. Казз и Монат гледаха безизразно. Гуенафра спеше на корабчето и Бъртън не беше принуден да се съобразява и с нея. Логу го слушаше очарована, но и леко погнусена.
Алис, основната му мишена, отначало пребледня, после се изчерви. И накрая стана с думите:
— Мистър Бъртън, и преди искрено смятах, че сте долно същество. Но да се хвалите с това… с това… вие сте най-презреният, упадъчен и отвратителен тип. Не че вярвам и на една дума от всичко, което се опитвате да ми разказвате. Не мога да приема, че някой би се държал, както вие описвате поведението си, и че после би се хвалил с това. Вие просто се напъвате да оправдаете славата си на човек, който обича да стъписва другите, независимо каква вреда ще нанесе на репутацията си.
Тя изчезна в мрака.
Фригейт каза:
— Може би някой ден ще ми кажеш каква част от разказа ти отговаря на истината. Преди и аз имах мнение за тебе, което не се отличаваше от нейното. Но когато остарях, появиха се на бял свят още свидетелства за тебе, а един твой биограф ти направи психо-анализ, като използваше собствените ти писания и най-различни документални източници.
— А какви бяха заключенията му? — подигравателно попита Бъртън.
— После ще ти кажа, Дик — каза Фригейт. — Грубиянът Дик — добави той и също тръгна нанякъде.
Сега, застанал до кърмовото весло, загледан в огряната от слънцето група и заслушан в съскането на водата, прорязвана от остриетата на двойния корпус, и в скърцането на мачтовите въжета, той се питаше какво ли ги очаква оттатък канала в теснината. Със сигурност не и краят на Реката. Не изключваше възможността тя да продължава вечно. Но краят на групата може би наближаваше. Твърде дълго останаха скупчени един до друг. Твърде много дни прекараха заедно на тясната палуба и твърде малко неща можеха да правят, освен да си приказват или да помагат в управлението на корабчето. Вече взаимно си действаха зле на нервите и това не беше отскоро. Дори Уилфрида напоследък стана някак тиха и безучастна. Не че и той се опитваше да я посъживи. Откровено казано, умори се от нея. Нито я мразеше, нито й желаеше злото. Просто се умори от нея и фактът, че можеше да я има, а не можеше да има Алис Харгрийвз, само засилваше чувството на умора.
Лев Руах го отбягваше и говореше с него колкото можеше по-малко, спореше още по-ожесточено с Естер за навиците си в храненето и за това, че спял наяве, и за това, че въобще не желаел да разговаря с нея.
Фригейт му се сърдеше до бяс за нещо. Но страхливецът Фригейт никога не би се осмелил да застане насреща му и да си каже какво има, освен ако не бъде приклещен в ъгъла и измъчван, докато го обземе безумният му гняв. Логу се ядосваше и фучеше на Фригейт, защото с нея беше кисел, както с останалите. Логу гледаше накриво и Бъртън, защото преди няколко седмици й отказа, когато събираха бамбук сред хълмовете. Той й каза „не“ и добави, че нямал никакви морални задръжки да се люби с нея, но не би постъпил подло спрямо Фригейт или който и да е друг от членовете на групата. Логу се оправда, че обичала Фригейт, само дето имала нужда от разнообразие понякога, също като Фригейт.
Алис бе споделила, че почти я напуснала надеждата отново да види някое познато лице. Според приблизителните им пресмятания преминаха край земи, населени от най-малко 44 370 000 души и тя не зърнала никого, когото да е познавала на Земята. Бе се припознала няколко пъти. И признаваше, че видяла отблизо или поне отдалеч нищожна част от тези 44 370 000 мъже, жени и деца. Но това нямало никакво значение. И без това била ужасно потисната и уморена да седи на претъпканата палуба през целия ден и единствените й занимания да са управлението на корабчето с кърмовото весло, насочването на платното, за да поеме насрещния вятър, или движението на устните за някакъв разговор, най-често глупав.
Бъртън не желаеше да си признае колко се страхува, че тя би могла да ги напусне. Можеше спокойно да слезе при следващото спиране на брега и да си тръгне с граала и малкото си вещи, като само каже „сбогом“. Ще се видим след стотина години. Кой знае. Досега на корабчето я задържаше най-вече Гуенафра. Тя възпитаваше момичето от народа на древните гали като викторианска лейди с нрави, подходящи за живота след Възкресението. Твърде любопитна смес, но не по-странна от всичко друго по бреговете на Реката.