Самият Бъртън се умори от това безкрайно пътешествие с малкия плавателен съд. Искаше да си намери някое гостоприемно място, да се установи и да си почине, да изследва, да се включи в местните събития, да си укрепи краката с ходене по твърда земя, да остави жаждата си за скитане да си отиде от него, за да се натрупа отново. Но искаше да направи всичко това, като сподели колибата си с Алис.
— На безделника и късметът му бяга — промърмори си той.
Трябваше да направи нещо с Алис. Твърде дълго се държа като джентълмен. Трябваше да я съблазни, трябваше да я завладее бурно, отведнъж. На младини се славеше като нападателен любовник, но после, след женитбата, свикна да бъде обичаният, а не обичащият. И старите коловози на навиците му се бяха врязали в самите му нерви, още си бяха в него. Оставаше си старец в ново тяло.
„Хаджия“ навлезе в бурните води на мрачния канал. Синьочерните скални стени ги притиснаха от двете им страни, корабчето премина завоя и езерото зад тях се скри от погледите им. Всеки се хвана на работа — скочиха да управляват платното, докато Бъртън водеше „Хаджия“ на зигзаг в широкото само четвърт миля течение, срещу налитащите високи вълни. Корабчето рязко се надигаше и падаше, а когато обръщаха, се накланяше опасно. Често се разминаваше на броени футове със стените на каньона, където вълните се разбиваха яростно в камъните. Но той толкова отдавна плаваше с това корабче, че стана част от него, а екипажът така се сработи, че можеха да предвидят заповедите му, но никога не ги изпреварваха в действията си.
Преминаването им отне трийсетина минути. Някои се изнервиха — несъмнено, Фригейт и Руах се тревожеха, — но и всички се оживиха. Поне временно скуката и киселото настроение ги напуснаха.
„Хаджия“ излезе сред огряно от слънце ново езеро. Широко беше около четири мили и продължаваше на север, докъдето очите им различаваха нещо. Планините изведнъж се отдръпнаха. Равнините от двете страни имаха обичайната ширина от една миля.
Виждаха се петдесетина лодки — от еднодръвки до двумачтови бамбукови съдове. Повечето от тях като че се занимаваха с риболов. Отляво, на една миля разстояние, стърчеше вездесъщият граалов камък, а по брега личаха тъмни тела. Зад тях равнината и хълмовете бяха изпъстрени от обичайните колиби в познатия стил, наречен от Фригейт „неополинезийски“, а понякога и „посмъртно-крайбрежен“.
Отдясно, на половин миля от изхода на каньона, се мъдреше голямо укрепление от цели трупи. Пред него бяха сковани също от масивни трупи десетина пристана с вързани за тях най-различни по размери лодки. Само минути след появата на „Хаджия“ задумкаха барабани. Може би кухи дънери или тъпани с опъната дъбена кожа от риби или хора. Пред укреплението и без това се тълпяха хора, но отвътре излезе ново множество, както и от струпаните наоколо колиби. Наскачаха в лодките и се отблъснаха от пристаните.
По левия бряг тъмните хора избутваха във водата еднодръвки, канута и едномачтови лодки.
Както изглеждаше, и двата бряга пращаха лодките в състезание кой пръв да завладее „Хаджия“.
Бъртън продължаваше да води корабчето на зиг-заг, няколко пъти си проби път между лодките. Мъжете отдясно бяха по-наблизо. На вид от бялата раса и добре въоръжени, те не посягаха към лъковете си. Мъж, застанал на носа на бойно кану с трийсетина гребци, им закрещя на немски да се предадат.
— Нищо лошо няма да ви направим!
— Идваме в мир! — изрева насреща му Фригейт.
— И той го знае! — каза Бъртън. — Не е ли ясно, че колкото сме, няма да вземем да ги нападаме!
Грохотът на тъпаните вече идваше и от двата бряга на Реката. Сякаш по цялата дължина на езерото се наредиха тъпан до тъпан. Със сигурност там се нареждаха и мъже, всички до един въоръжени. Още лодки навлизаха в езерото, за да пресрещнат новодошлите. А отзад първите лодки ги преследваха, но губеха надпреварата.
Бъртън се поколеба. Трябваше ли да обърне „Хаджия“ и да се върне по канала, за да премине отново нощем? Опасността щеше да бъде твърде голяма, защото двадесетте хиляди фута планински отвее щяха да спрат светлината от звездите и газовите облаци. Трябваше да напипват пътя си слепешком.
А тяхното корабче като че се оказа по-бързо от всичко, с което разполагаха враговете им. Засега. От далечината към тях бързо приближаваха големи платна. Все пак корабите имаха на своя страна течението и вятъра и ако той успееше да ги избегне, щяха ли да го превъзхождат и когато също като него се принудеха да маневрират срещу вятъра?