Всички видени от него досега плавателни съдове бяха претоварени с хора, намаляващи бързината им. Дори и лодка с възможностите на „Хаджия“ не би могла да го застигне, ако в нея са се качили прекалено много воини.
Реши да продължи нагоре по Реката.
След десетина минути още едно голямо бойно кану пресече пътя им. От всяка страна се напъваха по шестнадесет гребци, а на носа и кърмата имаше малки палуби. Двама мъже стояха на всяка палуба до катапулта, поставен на дървена рамка. Двамата на носа сложиха в катапулта кръгъл предмет, който бълваше дим. Единият дръпна куката и лостът на машината изтрещя от удара в рамката. Кануто се разтресе и за миг гърленото ритмично ръмжене на гребците секна. Димящото кълбо литна във висока дъга и достигна точка на двадесет фута пред „Хаджия“ и десет фута над водата. Избухна с гръмък трясък и много черен дим, бързо разнесен от бриза.
Някои от жените изпищяха, чу се и мъжки вик. Бъртън си каза, че в тези земи сигурно има залежи от сяра. Иначе нападателите не биха могли да направят барут.
Подвикна на Логу и Естер Родригес да поемат кърмовото весло. И двете жени бяха бледи, но достатъчно спокойни, макар че никоя от двете не беше преживявала досега взрив на бомба.
Гуенафра се криеше под навеса. Алис държеше тисов лък в ръка, на гърба й беше заметнат колчан със стрели. Бледата кожа открояваше стряскащо начервените устни и зеления грим на клепачите. Бе преминала през десетина битки на вода и нервите й бяха непоклатими като скалите на Доувър. Освен това беше и най-добрият стрелец. Бъртън безпогрешно улучваше с огнестрелно оръжие, но му липсваше опит с лък. Казз можеше да опъне тетивата на лъка от кости на „речен дракон“ по-силно и от Бъртън, но се целеше ужасно. Фригейт твърдеше, че така и ще си остане — като на повечето първобитни хора липсвало му възприятие за перспектива.
Хората при катапултите не изстреляха повече бомби. Явно единственият взрив трябваше да послужи като предупреждение, за да спрат. Но Бъртън нямаше намерение да спира, каквото и да се случи. Преследвачите им няколко пъти имаха възможността да набучат по тях стрели като във възглавничка за игли. Но се въздържаха и очевидно искаха да заловят хората от „Хаджия“ живи.
Водата кипеше под носа на кануто, греблата блестяха мокро под слънцето, гребците пъшкаха шумно в един глас и лодката мина точно зад кърмата на „Хаджия“. Двамата мъже на предната палуба скочиха, кануто се разлюля. Единият цопна във водата, върховете на пръстите му само драснаха по палубата на корабчето. Другият падна на колене в края. Стискаше между зъбите си бамбуков нож. На пояса му се виждаха два калъфа, единия с каменна брадвичка, другия със стилет от рибешки рог. За миг, както опитваше да се хване и да се задържи, вдигнатият му поглед се заби в очите на Бъртън. Косата му беше наситено жълта, а очите — бледосини, лицето му изпъкваше с класическата си красота. Изглежда смяташе да рани един-двама от екипажа и да скочи във водата, вероятно с жена в ръцете си. Докато отвличаше вниманието, неговите съратници щяха да настигнат „Хаджия“, да нахълтат на борда и това щеше да е краят на всичко.
Нямаше почти Никакъв шанс да осъществи плана си, сигурно знаеше това, но и не му пукаше. Повечето хора все още се страхуваха от смъртта, защото този страх беше заложен във всяка клетка на телата им, които реагираха по инстинкт. Но някои надмогваха страха си, а други никога не бяха го усещали.
Бъртън направи крачка и удари отстрани мъжа по главата с брадвата си. Устата на другия се отвори и бамбуковият нож падна. Рухна по лице върху палубата. Бъртън вдигна ножа, отвърза пояса на мъжа и с крак избута жертвата си във водата. Мъжете в бойното кану изреваха. Бъртън видя, че брегът приближава бързо, и заповяда на жените да завият. Корабчето промени посоката на движението си и гикът на платното мина край Бъртън. Цепеха косо през Реката, а цяла дузина лодки скъсяваха разстоянието. Три от тях бяха еднодръвки с по четирима мъже в тях, четири — големи бойни канута, и пет — двумачтови шхуни. Всяка гъмжеше от катапулти и воини.
По средата на Реката Бъртън заповяда отново да обърнат „Хаджия“. Маневрата даваше възможност на корабите с платна да дойдат в опасна близост, но Бъртън точно това искаше. „Хаджия“ се вряза в пролуката между две шхуни. Корабите така се надвесиха отгоре им, че той можеше ясно да види лицето на всеки от екипажите на шхуните. Повечето бяха с европейски черти, но тенът им се различаваше от много мургав до скандинавски бял. Капитанът на кораба откъм левия им борд се развика на немски към Бъртън, заповядваше му да се предаде.