— Разбира се, че нямахме такива намерения — каза Руах. — Тогава Спрус би имал право. Щяхме да паднем право при хора като Гьоринг. Но бихме опитали други средства. Например хипнозата. Бъртън, Монат и Щайнборг са експерти в тази област.
— Най-неприятното е, че и сега не знаем дали научихме истината — каза Таргоф. — Той би могъл да ни излъже. Монат изказа някои предположения и ако е сгрешил, Спрус ни е подвел, като се съгласяваше с тях. Бих казал, че в нищо не можем да бъдем сигурни.
Стигнаха до съгласие в едно — вероятността да засекат още някой от агентите чрез липсата на символи на челото му се стопи до нула. Сега Те — които и да бяха — знаеха, че знаците са достъпни за зрението на Казз и подобните на него. Щяха да се погрижат тази отлика да изчезне.
Щайнборг се върна след три часа.
— Няма нищо, което да го отличава от всеки представител на вида Homo sapiens. Освен това малко устройство. — Той им показа малка блестящочерна топчица с размерите на главичка от кибритена клечка. — Открих го прикрепено на предния дял от мозъка. Беше свързано към някои нерви с толкова тънки проводници, че ги забелязах само под определен ъгъл, когато видях отразената от тях светлина. Според мен Спрус се самоуби с това устройство и го е направил, като буквално си е представил, че е вече мъртъв. Това устройство някак е превърнало желанието за смърт в действителност. Може би е реагирало на мисълта, като е изпуснало отрова, която обаче нямам възможността да анализирам.
Той завърши и подаде топчицата на другите, за да я огледат.
18
След трийсетина дни Бъртън, Фригейт, Руах и Казз се връщаха от пътуване нагоре по Реката. Скоро щеше да се зазори.
Тежката студена мъгла, която се трупаше до шест-седем фута над Реката към края на нощта, ги обгръщаше отвсякъде. Не виждаха по-далеч, отколкото силен мъж можеше да скочи от място. Но Бъртън, застанал на носа на едномачтовата бамбукова лодка, знаеше, че са близо до западния бряг. Над сравнително плитките места течението се забавяше, а те преди малко се отклониха от средата на Реката.
Ако изчисленията му бяха точни, наближаваха развалините, останали от сградата на Гьоринг. Очакваше всеки миг да различи ивица по-плътен мрак над тъмната вода — брега на земята, която сега наричаше свой дом. Дом за Бъртън винаги беше мястото, откъдето да тръгне напред, място за отдих, временно убежище, където да напише книга за последната си експедиция, бърлога, където да лиже скорошните рани, стражева кула, от която да потърси с поглед нови земи, чакащи да бъдат открити.
И така, само две седмици след смъртта на Спрус, Бъртън почувства нуждата да отиде на място, различаващо се от досегашното. Чу слух, че някой намерил залежи от мед на западния бряг, стотина мили нагоре по течението на Реката. Там, на ивица дълга десетина мили, живееха сармати от пети век преди новата ера и фризийци от тринадесети век на новата ера.
Бъртън не вярваше истински във възможността слуховете да са верни. Но те му даваха повод да пътува. Без да слуша молбите на Алис да я вземе със себе си, той тръгна.
Сега, след един месец и няколко приключения, не всички неприятни, почти стигнаха дома си. Историята се оказа не съвсем измислена. Имаше медна руда, но в минимални количества. Четиримата се качиха в лодката си и поеха по лекия път надолу по течението, вечно духащият вятър опъна платното. Плаваха през деня и спираха, щом наближеше време за храна, където имаше приятелски настроени жители, които не възразяваха непознати да използват грааловите им камъни. През нощта или спяха при гостоприемни хора, или продължаваха в тъмнината край враждебните брегове.
Последния преход направиха след залез. Преди да стигнат в своята земя, трябваше да минат край част от долината, населена с алчни за роби индианци мохоуки от осемнадесети век и на другия бряг не по-малко алчните картагенци от трети век преди новата ера. Промъкнаха се под прикритието на мъглата и вече предвкусваха завръщането си.
Изведнъж Бъртън каза:
— Ето го и брегът. Пит, свали платното! Казз, Лев — на греблата! Бързичко!
След няколко минути бяха слезли на брега, издърпаха леката лодка от водата нагоре по малкия наклон. Сега бяха извън мъглата и виждаха избледняващото небе на изток.
— И тъй, смятаните за мъртви се връщат живи! — издекламира Бъртън. — На десет крачки сме от грааловия камък до развалините!
Огледа постройките в равнината и колибите, сгушени във високата трева и под гигантските дървета на хълмовете.
Не забеляза дори един човек. Долината спеше.
Той каза:
— Не ви ли изглежда странно, че никой не е станал досега? Или че часовите не ни попитаха кои сме?