— Това, което казваш за мъчениците, е вярно само спрямо хората, водени от някаква идея — каза Бъртън. — Но убитият зъл човек също се появява на друго място и продължава да сее своето зло.
— Доброто ще надделее, а истината винаги побеждава — промълви Колоп.
— Не знам доколко си бил ограничен във възможността да пътуваш на Земята и колко кратък е бил животът ти, но явно си видял и научил твърде малко, щом си останал толкова заслепен. Аз съм по-предпазлив в убежденията си.
Колоп настояваше:
— Църквата не се опира само на вярата. Тя има нещо съвсем действително и твърде съществено, на което основава учението си. Кажи ми, приятелю Абдул, чувал ли си за мъртви възкресени?
— Та това е парадокс! — възкликна Бъртън. — Какво означава това — мъртви възкресени?
— Има три достоверни случая и още четири, за които църквата научи, но не можа да ги потвърди. Това са мъже и жени, убити някъде по Реката и пренесени на друго място. Колкото и да е странно, телата им били сътворени отново, но без искрица живот. А сега ми кажи — защо?
— Не мога да си представя! Кажи ми ти. А аз ще те слушам, защото говориш като познавач.
Можеше да си представи, защото бе чул и друг път същата история. Но искаше да разбере дали разказът на Колоп ще съвпадне с предишните.
Оказа се същият, дори със същите имена на мъртвите „лазаровци“. Тези мъже и жени били видени от хора, познавали ги добре на Земята. Всички били светци или приближаващи се към тях по достойнствата си. Всъщност един от тях дори бил канонизиран на Земята.
И според теорията на църквата били достигнали онова състояние на святост, което правело ненужно пребиваването им в „чистилището“ на Речната планета. Душите им продължили към… е, нанякъде… и изоставили вече ненужния товар на своите физически тела.
Скоро, твърдеше църквата, мнозина щели да ги последват. И да оставят тук телата си. И като мине достатъчно време, долината на Реката може би ще остане безлюдна. Всички ще са се освободили от своята поквара и ненавист и ще бъдат озарени от любов към човека и към Бог. Дори най-покварените, наглед загубили надежда да се спасят, ще могат да се отделят от телесното си битие. Всичко, необходимо за получаването на тази върховна милост, била любовта.
Бъртън въздъхна, разсмя се силно и каза:
— Plus ca change, plus с’est la тете chose.19 Още една приказка, за да вдъхва надежди у хората. Старите религии се сгромолясаха, макар че мнозина отказват да приемат дори това, значи трябва да измислим нови.
— Но в тази има смисъл — каза Колоп. — Нима имаш по-добро обяснение защо сме тук?
— Може би. И аз умея да съчинявам приказки.
По-точно, Бъртън вече имаше обяснение. Обаче не можеше да го сподели с Колоп. Спрус бе признал някои неща за произхода, историята и целта на своята група — Етичните. И повечето от казаното съвпадаше с теологията на Колоп.
Спрус се самоуби, преди да им обясни проблема с „душата“. Бъртън предполагаше, че „душата“ е задължителна част от цялата организация на възкресението. Иначе, когато човекът в тялото достигаше „спасението“ и тялото му вече не живееше, не би останало нищо, което да носи същественото у човека. И щом можеха да обяснят живота си след земния с физически понятия, „душата“ също би трябвало да е физическо явление и не си струваше да я отхвърлят с етикета „свръхестествено“, както ставаше на Земята.
Бъртън още не знаеше много неща. Но бе имал възможността да надзърне в ставащото на тази Речна планета, както никой друг.
И възнамеряваше да използва малкото си знания като лост, за да се добере до повече, да насили капака да се отвори и да се промъкне в светилището. За да постигне това, трябваше да се промъкне в Тъмната кула. А единственият начин да стигне бързо до нея беше Смъртният експрес. Но първо искаше да бъде открит от някой Етичен. После щеше да го надвие, да го направи безпомощен, преди да се е самоубил, и някак да изтръгне още информация от него.