Бъртън колебливо се изправи на крака и се заклатушка към тях, но го събори тялото на Колоп, захвърлено от Гьоринг. Бъртън стана пак. Колоп скочи и нападна Гьоринг. Последва силен пукот и Колоп се свлече. Бъртън се насилваше да тича към Гьоринг. Но краката му отказваха да се подчинят, носеха го нанякъде под ъгъл, а не към целта. Следващият миг на ослепителна светлина и шум показа Гьоринг като на снимка, замахнал с тоягата си срещу Бъртън.
Ръката на Бъртън изтръпна от удара. Вече не владееше и лявата си ръка, а не само краката си. Но той упорито сви в юмрук дясната си ръка и замахна към Гьоринг. Още един удар. Стори му се, че ребрата му се отделиха едно от друго и потънаха в дробовете. Не можеше да диша и за кой ли път усети под себе си студената мокра трева.
Нещо падна до него. Въпреки болките протегна ръка. Пръстите му напипаха тоягата. Сигурно Гьоринг я изтърва. Разтърсваше се от всяко мъчително вдишване, докато се опря на едно коляно. Къде ли беше този смахнат? Две сенки танцуваха и се размазваха пред очите му, сливаха се и пак се разделяха. Колибата! Очите му се кръстосваха. Помисли си дали има сътресение на мозъка, после забрави за това, щом различи Гьоринг в мътната светлина на далечна мълния. По-скоро двама Гьоринговци. Единият сякаш придружаваше другия. Този отляво стъпваше по тревата, а съседът му вървеше във въздуха.
И двамата вдигаха ръце нагоре, като че в опит да ги измият в дъжда. Когато двамата се обърнаха и тръгнаха към него, разбра, че точно това искаха да направят. Крещяха на немски (с един глас):
— Махни тази кръв от ръцете ми! О, Боже, измий я от ръцете ми!
Бъртън се запрепъва към Гьоринг с високо вдигната тояга. Искаше да го повали, но Гьоринг внезапно се обърна и побягна. Бъртън го следваше с цялата бързина, която можа да изстиска от себе си — надолу по хълма, нагоре по следващия, накрая през равнината. Дъждът спря, гръмотевиците и светкавиците заглъхнаха и след пет минути облаците, както винаги, се разпръснаха. Звездната светлина играеше по бялата кожа на Гьоринг.
Като призрак се носеше пред своя преследвач и явно се стремеше да стигне до Реката. Бъртън вървеше зад него неотстъпно и се чудеше защо ли прави това. Краката му си връщаха силата и вече не виждаше всичко раздвоено. Най-сетне намери Гьоринг, който клечеше до Реката и гледаше втренчено начупените отражения на звездите.
Бъртън каза:
— Сега по-добре ли си?
Гьоринг се стресна. Опита се да стане, но се отказа. Запъшка и скри лице в коленете си.
— Знаех какво правя, но не знаех защо — заговори безизразно. — Карла ми казваше, че на сутринта щяла да си отиде, не можела вече да спи от целия шум, който съм вдигал заради кошмарите си. А аз започнах да се държа странно. Умолявах я да остане, казах й, че много я обичам. И че ще умра, ако ме изостави. Тя пък ми каза, че й било много приятно с мен, но не ме обичала. И изведнъж ми хрумна, че за да я задържа, трябва да я убия. Тя се разпищя и изтича навън. А останалото го знаеш.
— Смятах да те убия — каза Бъртън. — Но виждам, че не си по-отговорен за постъпките си от един луд. Обаче тукашните хора няма да приемат подобно оправдание. Нали знаеш какво ще те направят — ще те провесят надолу с главата и ще те оставят така да умреш.
Гьоринг извика:
— Но аз нищо не разбирам! Какво ми става? Всичките тези кошмари! Вярвай ми, Бъртън, колкото и грехове да съм извършил, платих си за тях! Но не мога да спра това! Нощите ми са истински ад, скоро и дните ми ще станат адски! Тогава ще ми остане единственият начин да намеря спокойствие! Ще се самоубия! Но и от това няма полза! Пак ще се събудя и пак ще се озова г ада!
— Стой настрани от тази дъвка — посъветва го Бъртън. — Ще трябва да я изкараш с потта. Можеш да го направиш. Нали ми каза, че си преодолял влечението си към морфина на Земята.
Гьоринг се изправи и застана лице в лице с Бъртън.
— Ето, в това е работата! Откакто съм тук, не съм докосвал боклука!
— Какво? Но аз бих се заклел, че…
— Представял си си, че употребявам тази гадост! Но не, и едно парченце не съм сдъвкал! А е все същото!
Колкото и да се гнусеше от Гьоринг, на Бъртън му дожаля за него.
— Ти сам си отворил кутията на Пандора и както гледам, не ти стигат силите да я затвориш. Не знам как ще свърши всичко това, но не бих искал да съм на твое място. Не че не си го заслужил.
Тихо и решително Гьоринг каза:
— Аз ще ги победя.
— Искаш да кажеш, че ще победиш себе си — каза Бъртън. Обърна се да си ходи, но се спря. — Какво ще правиш?
Гьоринг посочи Реката.
— Ще се удавя. Ще започна отначало. Може и повече да ми провърви на новото място. И въобще не желая да вися като оскубано пиле на месарска витрина.