— Интересно звучи. Какво ще кажеш да ни разкриеш тайната? И без това скоро ще умрем, нали?
Вагаарецът извърна поглед към Люк:
— Това ли е героизмът на джедаите? Да оставиш жената да говори, а ти да тръпнеш страхливо в мълчание?
Люк се размърда:
— Не бих казал, че тръпна страхливо. Оставих Мара да говори, защото просто се справя по-добре от мен. Все пак е била обучавана да разпитва затворници.
Усмивката на Биърш изчезна.
— Глупак си ти, джедай. Няма да си губим повече времето с вас. Дошъл е сетният ви час.
Прошепна нещо и двата вълкодава най-отпред внезапно скочиха. Мара усети как Люк се приготвя за сблъсъка.
— Недей — тя застана пред него да посрещне връхлитащите животни. — Все още си уморен от изкачването, остави ги на мен.
Преди той да успее да възрази, тя направи още една крачка напред, присегна се към Силата и пресметна разстоянието, което я делеше от вагаарите. Лапите на вълкодавите докоснаха за последно пода, ушите им бяха присвити назад, от отворените челюсти капеше слюнка… Мара отстъпи рязко встрани, извади лазерния меч и с едно движение ги преряза на две. Извърна се към вагаарите, а зад нея останките от вълкодавите тупнаха на пода.
— Е — поде тя нехайно, стиснала лазерния меч, — кой щеше да умира?
Очите на Биърш бяха широко отворени, лицето му бе застинало от изненада. Усмивката бе изчезнала напълно. За момент раздвижи безмълвно устни и след това прегракнало излая нещо.
Седмината вагаари откриха огън. Мара бе готова. Отвори съзнанието си за Силата, остави я да насочва ръцете й и острието на лазерния меч с лекота отклоняваше изстрелите. Беше се съсредоточила върху заплахата пред себе си и зрението й бе ограничено като в тунел, но макар да не виждаше Люк, усещаше, че е до нея и отклонява изстрелите към тавана и колоните. Над рамото й профуча изстрел, един от вагаарите се олюля и падна. Очевидно Пресор се възползваше от преградата, която тя и Люк му осигуряваха. Последва нов вик на непознатия език, в който се усетиха гняв и отчаяние…
Останалите вълкодави се втурнаха към тях, без да обръщат внимание на ожесточения огън. Мара направи крачка напред, а Люк отстъпи и коленичи зад нея. Тя бе по-добра в прецизната работа с лазерния меч, но дори и след уморителното изкачване той оставаше ненадминат в боравенето със Силата. Това вече трябваше да впечатли вагаарите. Вълкодавите стигнаха до Мара и скочиха към гърлото й…
И внезапно застинаха във въздуха, когато Люк се присегна със Силата и парализира нервната им система. За няколко секунди откри центровете на съня в съзнанието им и ги докосна внимателно. Краката на животните се подкосиха и те паднаха в безсъзнание на пода.
Люк се изправи.
— Е, какво ще кажете?
„Селянче“, помисли си с привързаност Мара. Самата тя бе обучена да убива безскрупулно, да не рискува, като запазва живота на нападателите си. Но Люк не гледаше на нещата по този начин. Въпреки че с годините бе възмъжал и обръгнал, идеализмът и състраданието, които носеше от блатистата ферма на Татуин, не бяха изчезнали. Някои му се подиграваха за това, презираха миналото и произхода му, но за нея то бе доказателство за висок морал и именно затова тя го обичаше и му се възхищаваше. И вечер заспиваше по-спокойно, когато знаеше, че дори и на най-жестокия им враг му е била дадена възможност да оцелее.
Но в този случай протегнатата ръка бе отблъсната. Единственият отговор на Биърш бе да изкрещи нова заповед и вагаарите усилиха огъня. Изстрелите започнаха да прелитат в опасна близост. Вече бе време да сложат край на престрелката. Краят дойде във формата на лазерен меч, който умело прелетя във въздуха край нейния, прекоси коридора и се стовари сред вагаарите, унищожавайки мигновено оръжията, броните и телата им.
Мара задъхано свали меча. Огледа труповете и се присегна към Силата, за да провери дали не ги очакваха още някакви изненади. Но Люк се бе справил с обичайната си ефективност.
Биърш обаче не бе сред останалите.
— Къде изчезна? — попита тя и се огледа повторно.
— Кой? — извърна се Люк, беше коленичил да прегледа вълкодавите.
— Биърш. Няма го — тя се обърна към Пресор: — Пазителю? Пресор не отговори. Взираше се в проснатите трупове на вагаарите с увиснала челюст.
— Пресор? — повика го отново Мара. Той с усилие вдигна поглед.
— Какво?
— Къде отиде Биърш? — Мара едва успяваше да сдържи раздразнението си. След петдесет години без джедаи тук явно бяха забравили на какво са способни.
— Аха — стегна се Пресор. — Той изчезна веднага след като… — погледът му пробяга за миг към Люк — след като приспа животните. Или каквото там им направи. Останалите усилиха огъня, а той се върна обратно по коридора.