— С лазерния меч е шега работа.
— Ще си отбележа да въоръжа щурмоваците с лазерни мечове следващия път — отвърна сухо Фел. — Но вече сме добре и пътуваме към К-5 с турболифта. Някакви заповеди?
— За момента просто прочистете района от вагаари. Все още не знаем колко точно са, така че внимавайте да не ви хванат с голямо числено превъзходство. Ако срещнете колонисти по пътя, опитайте се да ги преместите на безопасно място.
— Разбрано.
— Скоро ще се насочим към вас — отвърна Мара. — Люк?
— Чувам те. Приспах всички вълкодави и вече тръгвам. Какво е положението там?
— Под контрол. За теб тук няма работа. Продължи напред и виж дали не можеш да отпратиш вагаарите обратно към щурмоваците. След като свърша, ще дойда при теб.
— Разбрано.
Мара прибра предавателя и внимателно пусна ръката на Формби.
— Раната е дълбока. Ще ви трябва нещо повече от нашите медицински пакети за спешни случаи. Пресор?
Пазителят, който беше клекнал до един от младите охранители на пода, вдигна глава и я изгледа студено:
— Какво?
— Аристокра Формби се нуждае от лекарски грижи — Внезапната промяна в отношението му я обезпокои. — Къде е болницата?
— Говорите за нашата болница, нали? — изръмжа Пресор. — Където са нашите болни и ранени?
Мара се намръщи, едва сега разбирайки за какво става дума. Пресор, коленичил до един от мъртвите охранители…
— Съжалявам за приятеля ви — каза тя нежно. — Но за него не може да се направи нищо.
— Затова предлагаш да отделим от оскъдните си средства за един чужденец? — обади се с горчивина възрастният мъж до стената. — За чужденец, който нарочно вкара убийците на борда на нашия кораб?
Мара се извърна към него:
— Вижте какво — поде тя, опитвайки се да овладее гласа си. — Разбирам гнева ви. Не сега е моментът да се търси виновникът. Загубили сте двама…
— Шестима — поправи я грубо Пресор.
— Добре, шестима — повтори Мара, устоявайки на изкушението да отвърне, че никой от тях нямаше да е мъртъв, ако Пресор не бе затворил Люк и Мара в кабината на турболифта. — Така е на война. Били са въоръжени и са можели да се съпротивяват и да защитят живота си. За разлика от повечето от хората ви. Ако не побързаме, всички ще загинат. Това ли искате?
— Ами иди им помогни, джедай — не се предаваше възрастният. — Кой те спира?
Мара поклати глава:
— Тая работа няма да стане, ако всеки си хване пътя и само се пречка на останалите. Или ще бъдем заедно, или изобщо няма да се захващаме. Битката е наша отговорност, но Пресор трябва да ни каже къде е врагът, и да ни помогне.
Тя посочи с пръст старците:
— А вашата задача е да стоите зад фронтовата линия, да се грижите за ранените и да бдите над цивилните граждани. Ако не ви харесва, може да си тръгнем веднага.
— Е, нищо не се е променило — измърмори друг от тримата възрастни.
— Така е — съгласи се първият с горчивина. — Много добре, джедай. Ще се грижим за ранените. Както желаете — той се изправи. — Но когато това свърши, веднага ще си заминете и ще ни оставите на мира. Ясно?
— Напълно — Мара отвратено му обърна гръб. — Фийса, ти и аристокра тръгнете с тях. Вие също, посланик.
— Може ли за момент — приближи се към нея Джинзлър и сниши глас: — Бих искал да те помоля за услуга.
Тя го погледна невярващо. Каква услуга пък щеше да иска сега?
— Джинзлър, сега не е моментът.
— Много дребна услуга — настоя той. — Вземи Евлин с вас. Мара объркано погледна към жената и момичето, сгушили се една в друга зад Фийса и Формби.
— Шегуваш се!
— Нищо подобно. Тя притежава известни способности в Силата. Ти вече видя как директор Улиър и останалите се отнасят към джедаите. С теб ще е на по-безопасно място.
— Ще е на по-безопасно място в битката? — попита остро Мара.
Джинзлър бе приковал нетрепващ поглед в нея.
— Моля те.
Мара отчаяно поклати глава, но въпреки раздразнението си усещаше, че Джинзлър е напълно сериозен. Погледна внимателно към жената и детето и този път усети излъчващия се от тях страх. Страх, който не се дължеше единствено на разхождащите се наоколо въоръжени вагаари.
— Добре — склони тя с въздишка. — Но ще стои зад мен, за по-сигурно.
— Благодаря — Джинзлър махна на момичето: — Евлин, ела тук.
Детето се втурна към нея и Мара поклати глава. Положението ставаше все по-заплетено. Надяваше се, че поне ще си заслужава.
— Мара? — повика я Пресор.
— Да? — тонът й подсказваше, че няма да приеме никакви възражения и извъртания, но за нейна изненада той не бе дошъл да оспорва решението й.
— Ето, сигурно ще ви потрябват — подаде й два предавателя. — Права сте, наистина се налага да работим заедно. С тези предаватели може да се свързвате пряко с мен и с останалите охранители.