— Преди няколко минути. Опитах се да се свържа с Фел, но не успях.
— Страхотно!
— Не толкова, колкото си мислят — Мара извади един стар предавател от колана си и му го подаде. — Все още може да поддържаме връзка с Пресор и охранителите.
— Е, и това е нещо — Люк закачи предавателя на колана. — Според теб какво са замислили?
— Не знам. Може би просто Биърш е решил, че му е писнало от нашите координирани атаки.
— Може — кимна мрачно Люк.
— Но Фел и щурмоваците остават сами.
Долови загрижеността на съпругата си. Очевидно се бе привързала към имперските войници.
— Няма да е зле да поускорим темпото — предложи тя. Люк пристъпи отново до вратата.
— Да започваме тогава…
Изстрелът проби бронята на първия вагаарец и той се люшна назад, а оръжието му продължи да стреля напосоки. Нещо изсвистя край главата на Фел, който бе коленичил в коридора. Той потрепери, но вкара нов пълнител в бластера си. Един вагаарец по-малко, оставаше още цяла колона.
— Докладвайте! — заповяда той и отстъпи крачка назад, стремейки се да не се излага на вражеския огън.
— Държим се — отвърна бодро Куката. Но цялата бодрост в галактиката не можеше да прикрие факта, че щурмовакът е ранен, и то лошо.
Враговете бяха много, огънят им — силен и яката сплав на бронята започваше да поддава. Облак бе престанал да отговаря на въпросите и заповедите, макар да бе на крака и да продължаваше да стреля. Офицерът подозираше, че Куката не е в по-добро състояние. Фел и Драск все още не бяха ранени, но това бе единствено въпрос на време, а дори и един точен изстрел щеше да е достатъчен, както си бяха без броня. Само ако можеха да използват гранатите… Щурмоваците носеха пълен комплект заедно с устройства за изстрелването им, което се поставяше на бластерите. Проблемът бе, че една експлозия сред тръбите с охлаждащи флуиди вероятно щеше да убие нападателите, защитниците и половината колонисти. Дори и стрелянето с бластери тук бе рисковано.
И на всичкото отгоре вагаарите заглушаваха предавателите им. Единствената загадка бе защо не го бяха направили по-рано.
Бяха затворени в тесен коридор, заобиколени отвсякъде с врагове и без средство да повикат помощ.
Фел се прицели в следващия вагаарец и си помисли, че вероятно ще умре. Странно усещане. Смъртта е нещо неизбежно по време на битка, много пъти бе виждал през люка на изтребителя връхлитащите го вражески кораби и се бе питал дали това не е сетният му час. Но в космоса човек винаги има шанс да оцелее, дори изтребителят му да бъде взривен на парчета. А тук нямаше никакъв шанс. Ако бластерите на вагаарите го уцелеха, щеше да умре.
Да умре…
— Къде е втората врата? — извика в ухото му Драск. Фел се огледа, за да установи къде се намират.
— Няколко метра по-назад. От същата страна както предишната.
— Ясно.
Фел продължи да стреля, спокойствието на чиса го учудваше. Изходът към машинната зала бе в другия край на коридора и докато стигнеха до него, численото превъзходство на вагаарите щеше да си каже думата. Но вратата към преддверието на турболифта бе само на няколко метра. И Драск бе заповядал да тръгнат натам.
Преддверието щеше да е пълно с вагаари, разбира се. Както навсякъде наоколо. Но там поне щяха да имат малко повече пространство за маневриране. И може би джедаите щяха да пристигнат навреме. Може би.
Лекарката се изправи и поклати глава:
— Съжалявам, посланик, нищо повече не мога да направя.
Джинзлър безмълвно кимна, свел поглед към операционната маса. Формби лежеше неподвижно, със затворени очи, дишането му бе пресекливо. Лекарката бе успяла да спре кръвотечението, макар тук-там през превръзките все още да се процеждаха тънки струйки. Но чисът вече бе загубил доста кръв и нямаше начин да му бъде прелята. Поне докато не се върнеха на „Посланик Чаф“ или не откриеха чис със същата кръвна група. При положение че някой на борда на кораба все още бе жив.
— Ами бакта? — вдигна глава към лекарката той. — Нямате ли бакта?
Тя го изгледа изненадано:
— Сигурно се шегувате! По-голямата част от бактата бе унищожена още по време на битката. Последните запаси свършиха преди повече от двайсет години.
— Посланикът не се шегува — обади се мрачен глас от ъгъла. — Напълно сериозен е.
Джинзлър се извърна. Съветник Кийли придържеше превръзка към лакътя си, беше се наранил по време на битката в заседателната зала.
— Посланик Джинзлър е приятел на всички — продължи Кийли, впил поглед в пода. — Не знаехте ли? Приятел е на синьокожите, на джедаите и дори на убийците вагаари. Да, посланик Джинзлър харесва всички — изгледа го обвинително. — Вашите приятели джедаите бързат да стигнат до турболифта именно заради този, синьокожия, нали? За да го закарате на кораба и там да го закърпите. А след това ще отлетите и ще ни оставите да мрем.