Освен това под кутиите се виждаше още някакъв странен предмет, който нямаше как да махне, без да събори всичко върху него. Непознатите устройства винаги трябва да се смятат за опасни, особено когато човек си има работа с експлозиви.
— Работата е там, че ние джедаите не умираме толкова лесно, колкото на някои им се иска — продължи спокойно Мара. — Нищо чудно някой ден да се срещнем отново и колкото повече знаем за вас, ще ни е толкова по-лесно да се справим.
Все пак, ако успееше да стигне до детонатора, щеше да измисли как да го обезвреди. Но пилонът на турболифта бе абсолютно гладък, без никакви издатини и пукнатини, за които да се хване. Кабелите, по които с Мара се бяха изкачили в другия турболифт, не минаваха близо до кутията. За съжаление тубата с течен кабел бе свършила при запечатването на кабината, в която Пресор ги бе хванал в самото начало.
Но ако точно тази кабина бе твърде далеч, то някоя от другите сигурно минаваше точно покрай детонатора. Трябваше само да продължат до К-4, където вагаарите вероятно бяха блокирали останалите кабини, да се прехвърлят на нужната и да се върнат. Дори не се налагаше да излизат в преддверието на турболифта и да се излагат на вражеския огън, можеше просто да пререже с лазерния меч отвори в стените на кабините.
Пъхна ръка през дупката в тавана и посочи нагоре. Евлин кимна и натисна копчето. Минаха покрай експлозивите, завиха…
— Колко сте самоуверени — обади се Естош, гласът му отново звучеше спокоен. — Съжалявам единствено за това, че няма да съм тук, за да видя как ще умрете. Сбогом, джедаи!
От предавателя се чу щракване, вагаарецът бе прекъснал връзката. Изведнъж пилонът под Люк избухна в зловещ зеленикаво-синкав отблясък и се чу съскане.
— Люк? — извика Мара по предавателя. — Какво става?
— Възнамеряват да взривят пилона — отвърна мрачно той и махна на Евлин да спре кабината. Точно над него се виждаха останалите пет кабини и празното място за тази, в която се намираха. — Сещаш ли се за някакъв детонатор, който съска и разпръсва синьо-зелена светлина?
— Вероятно „изгаряща пръчка“. Това е киселинна паста, която развива висока температура и разяжда метала, за да подпомогне унищожаването му от експлозивите.
— Колко време ще й трябва, за да прогори пилона?
— Около половин минута. Ако си там, изчезвай веднага. Сърцето му заби учестено. Ако успееше да стигне до детонатора, преди изгарящата пръчка да свършеше пъкленото си дело…
Не, нямаше как да стане за половин минута. А и Евлин щеше да го забави.
Не биваше да я взема със себе си. За първи път от доста време инстинктите му го бяха подвели.
Но сега не бе моментът за съмнения и обвинения.
— Добре — той махна надолу. — Връщаме се.
Нямаше нужда да повтаря. Евлин натисна копчето и кабината започна да се спуска. Внезапен необясним подтик го накара да извади лазерния меч. Нямаше да остави вагаарите да се измъкнат безнаказано. Засили се и хвърли меча към струпаните кабини. Мечът уцели горната част на преддверието на турболифта, той успя да зърне как жужащото острие пробива голяма дупка в метала и след това тяхната кабина зави. Преминаха през пръстена експлозиви и изведнъж Люк си даде сметка, че Мара е сгрешила в преценката си. По-голямата част от окръжността на пилона вече бе прогорена и блещукащият огън като че ли с още по-голяма скорост се носеше към детонатора.
Оставаха не повече от пет секунди.
— Залегни! — извика Люк и скочи през дупката в тавана. Кабината не предлагаше достатъчна защита срещу ударната вълна, но не разполагаха с нищо друго. — Хайде, на пода!
За негова изненада Евлин не му обърна никакво внимание, приближи се до командното табло, вкара ключе и набра някаква комбинация. Той протегна ръка към нея, явно момичето бе парализирано от страх. Но щом я докосна, усети отчаяната й решимост и в мига, в който я дръпна надолу, тя натисна последния бутон…
Изведнъж подът сякаш бе издърпай изпод тях и двамата се понесоха във въздуха. Кабината бе достигнала вихровото гравитационно поле, което скри експлозивите и синьо-зеленикавото блещукане на детонатора.
В следващия миг пилонът избухна.
Подът рязко подскочи към него и ударът изкара въздуха от дробовете му. Ударната вълна от експлозията достигна до тях и Люк инстинктивно притисна Евлин към себе си. Ушите му звънтяха от взрива, с разширени от ужас очи видя как страничната стена на кабината се разпада и десетки остри парчета се понесоха около тях, забиваха се в гърба, ръцете и краката. Евлин крещеше от болка, той се присегна със Силата, за да я успокои. Дъждът от шрапнели спря, прахолякът улегна и Люк рискува да отвори очи. Над тях бе преддверието на турболифта на К-5, където щяха да бъдат в безопасност. Въпреки пораженията кабината упорито продължаваше нагоре.