— Сигурно. Фел и Драск са от хората, които обичат да довеждат докрай започнатото.
— Като теб? — предположи Мара.
— Едва ли — призна Джинзлър и отклони поглед. — Дойдох да видя края на „Изходящ полет“, но не съм бил по средата, нито пък в началото.
— Говорех за решението ти да останеш с Евлин и Розмари. Джинзлър премига:
— А, да… Ще видим какво ще излезе.
— Е, не ни забравяй — Люк хвана Мара за ръката. — „Посланик Чаф“ отлита с Формби след около час и трябва да минем да се сбогуваме.
— Ще се опитам да поддържаме връзка — отвърна неуверено Джинзлър. — Но не съм сигурен дали съобщенията ми ще стигат до вас.
— Ще стигат — увери го Люк. — Знам, че Парк има контакти в Бастион, а след случилото се сега предполагам, че Деветте управляващи фамилии ще се опитат да установят дипломатически отношения с Корускант. Ще получаваме съобщенията ти.
— Стига някой ненормалник в предавателните станции да не ги краде — добави Мара.
Джинзлър се изчерви.
— Да, да… Още една причина да поостана в Империята на ръката известно време.
— Не се тревожи, ние ще оправим работите с Карде. Ти се грижи за Розмари и Евлин.
— Обещавам — Джинзлър протегна ръка. — Довиждане. И благодаря за всичко.
За щастие връщането през Редута мина без премеждия. На командната станция „Браск Ото“ ги очакваше новината, че чиската флота е открила и атакувала бойните кораби на вагаарите, събрани за срещата с отряда на Естош. Генерал Драск докладва, че врагът е бил изненадан и унищожен.
Вероятно така бе звучал и докладът на Траун преди петдесет години. Дали вагаарите щяха да представляват някаква опасност, само времето щеше да покаже.
Люк и Мара се сбогуваха с домакините, получиха последни благодарности от все още прикования на легло Формби и поеха към дома.
„Мечът на Джейд“ пореше хиперпространството и двамата лежаха един до друг, когато Люк най-сетне зададе въпроса, който съпругата му очакваше от няколко дни.
— Е — поде той предпазливо, — взе ли вече решение?
— За кое? — опита се да спечели време Мара.
— Знаеш за какво те питам — изръмжа Люк, не беше в настроение за игрички. — Дали ще приемеш предложението на Парк да се присъединиш към Империята на ръката.
— Това ще е суперсъбитие — отбеляза замислено тя. — Истински празник за хората на Корускант. Там никога не са ме харесвали и не са ми се доверявали.
— Сериозно те питам.
— Спокойно. Шегувам се. Знаеш, че оставам с теб.
— Добре — той се стегна. — Просто… Ако наистина искаш да отидеш, аз съм готов да дойда с теб.
— Знам — отвърна тя тихо, присегна се и го хвана за ръката. — И нямаш представа, какво означава това за мен.
Замълча за миг.
— Не отричам, че идеята ме привлича. От самото начало се боря с някакво усещане за вина, че след разпада на Империята аз оцелях, а толкова много други загинаха. Не спирам да се питам дали просто съм късметлия, или за това си има причина.
— Разбира се, че има друга причина.
Долови лекото движение на мускулите й, тя се усмихна.
— Имам предвид някаква друга причина освен да намериш смисъла на живота си и да бъдеш по-щастлив от всякога.
— Аха. И до какъв извод стигна?
— Не знам — призна тя. — Но ми бе дадена възможност за избор. От едната страна е шансът отново да служа на могъща империя, на която винаги съм се възхищавала, но без предишното зло. Шанс да даря част от способностите си на наследниците на хората, които отделиха толкова време и усилия, за да ме научат на всичко.
— А от другата страна е Новата република — прошепна Люк.
— Караници, заговори, ботански дрязги и всеобщо недоверие.
— Да, точно между тези две неща избирах. Но независимо колко мирна, спокойна и подредена изглежда Империята на ръката, реших, че сега мястото ми е в Новата република.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно. Как бих могла да те отделя от сестра ти и от всичко, за което толкова си се борил?
— Щеше да е доста трудно — призна той. — Но щях да свикна. Просто се изненадвам, че все още се изправяш пред подобни дилеми след толкова време.
— И аз самата си се чудя. Но усещам Силата в това. Може би е трябвало да реша проблема с чувството за вина, задето съм оцеляла. Или пък на Новата република й предстои тежък период и е трябвало да бъда сигурна на чия страна съм, преди лошите времена да настъпят. Много са причините, поради които Силата може да ни е изпратила тук.
— Да не споменаваме, че сме били необходими, за да спасим живота на Формби и всички останали?
— И това, разбира се. Винаги ми е харесвало с един удар да постигна няколко цели. Тогава животът изглежда толкова по-ефективен.