— Нямам представа — призна откровено Люк. — Защо да не пробваме и да видим какво ще стане?
Джинзлър поклати глава:
— Не мога да поема този риск. Трябва да видя останките, Скайуокър. Трябва… — той отново поклати глава.
— И очакваше номерът да ти мине незабелязано? Надяваше се да не забележим, че не си акредитиран дипломат?
— Надявах се, че няма да получите съобщението навреме и ще пропуснете срещата с Формби. А ако все пак пристигнете — последва поредното свиване на рамене. — Надявах се, че ще проявите разбиране.
— За кое? — обади се Мара. — Така и не чухме за какво би трябвало да проявим разбиране.
— Знам — усмихна се Джинзлър вяло. — Доста глупаво от моя страна, предполагам. Но нямах друга възможност.
Мара и Люк се спогледаха намръщено. Един добър актьор спокойно можеше да изнесе такова представление. Със задачата биха се справили успешно и голяма част от опитните контрабандисти, с които бяха работили досега.
Но актьорското майсторство и тежките въздишки не бяха достатъчни, за да заблудят един джедай. Колкото и да й се искаше, Мара не можеше да пренебрегне факта, че изписаните на лицето му чувства са точно отражение на бушуващата в съзнанието му емоционална борба.
Човекът пред тях бе импулсивен, вероятно не планираше действията си в перспектива и нищо чудно да се окажеше пълен глупак. Но все пак бе напълно искрен.
От друга страна, и тя съвсем искрено бе служила на Палпатин като Ръката на императора. Бе изпълнявала всяка негова заповед, бе организирала убийствата на корумпирани държавни служители и бунтовници.
Не, сама по себе си искреността не бе кой знае какво. Дори в крайна сметка не означаваше абсолютно нищо.
— Мара? — попита Люк.
— Няма да стане — отсече тя категорично. — Освен ако веднага не ни каже какво иска, предлагам да го предадем на Формби — вдигна вежди към Джинзлър: — Ще говориш ли?
Бръчиците около очите на Джинзлър се увеличиха, раменете му се отпуснаха примирено.
— Не мога — прошепна той. — Просто… — млъкна, отклонявайки поглед. — Аристокра Формби — поде той, колебанието и болката внезапно изчезнаха от гласа му, но все още се усещаха в съзнанието му. — Какво е положението с гостите?
Мара се извърна, Формби се бе появил отново на балкона, лицето му бе странно изопнато и напрегнато.
— Идват с нас — обяви той.
— Всичките ли? — възкликна Люк.
— Очевидно на кораба са всички оцелели — обясни мрачно аристокра. — Това са всички джеронци.
— Какво се е случило с тях? — попита Джинзлър. Формби сви рамене:
— Помощта на „Изходящ полет“ е закъсняла. Вагаарите вече са били причинили твърде много щети на планетата им и се е наложило да я напуснат.
— Като каамасците — прошепна Люк. — И ногрите.
— Не познавам тези народи — поклати глава Формби. — След дълги години глад и страдания са били принудени да изоставят домовете си и сега търсят нова планета, където да заживеят отново в мир и спокойствие.
— Ужасно — въздъхна Джинзлър. — Можете ли да им помогнете?
— Вероятно. Ще приемем на борда тяхна делегация и ще им покажем нашите космически карти. Ако имаме късмет, ще намерим подходяща за тях необитаема планета извън територията на чисите.
— Да разбирам ли, че генерал Драск не е въодушевен от идеята? — попита Люк.
— Той е категорично против — усмихна се невесело Формби. — Честно казано, на него изобщо не му допада присъствието на чужди лица. Но в крайна сметка решенията взимам аз.
— А молбата им да посетят „Изходящ полет“?
— Ще позволим корабът им да ни придружи донякъде. Макар че за това вероятно ще се наложи да поспоря още малко с генерал Драск. А след това ще вземем с нас малка делегация от тяхна страна.
— И за какво точно им е притрябвало да видят останките от „Изходящ полет“? — обади се Джинзлър.
Формби въздъхна:
— Искат да изразят почитта си към своите спасители. И да видят мястото, където те са намерили вечен покой.
Мара едва се сдържа да не отстъпи назад. Внезапният изблик на чувства у Джинзлър бе като изстрел с бластер.
Тя го огледа внимателно. С изключение на едно подскачащо мускулче на бузата му, по лицето му не си личеше и следа от болката и страданието, пробудени от думите на Формби.
Да изразят почитта си. Да видят мястото, където са намерили вечен покой…
— И тъй като вече всички сме тук, можем да потеглим — продължи Формби. — Фийса ще ви придружи до каютите ви.
— Благодаря — отвърна Люк и се извърна към Мара. В погледа му се четеше въпрос.
Мара отново усети кисел привкус в устата си. Потиснатият изблик на Джинзлър бе докоснал част от нея, за която тя дори не бе подозирала. Не, това бе част от нея, която тя безуспешно се опитваше да забрави. Самозваният посланик й бе напомнил за собственото й минало като Ръката на императора и за нежеланието й да говори за него. Тя си пое дълбоко дъх, долавяше спотаеното очакване в Люк и потиснатия ужас у Джинзлър. И двамата знаеха какво щеше да каже.