Мара се опита да си припомни. В онзи момент се бе концентрирала главно върху Джинзлър и не бе обърнала особено внимание на аристокра.
— Изглеждаше уморен.
— Не само — възрази Люк. — Изглеждаше така, сякаш току-що бе водил битка и все още не бе сигурен дали е спечелил, или загубил.
— Хмм… — Мара бе ядосана на себе си. Обикновено тя бе по-добрата в улавянето на подобни детайли. — Смяташ, че Драск и Талшиб не са доволни от това да има толкова чужди лица на кораба, и затова си го изкарват на Формби?
— Със сигурност са недоволни от нещо. Но все пак ми се струва, че аристокра е с по-висок ранг от генерал.
— Това никога не е било проблем — изтъкна Мара. — Виждала съм и най-високопоставени лица да се отказват от мнението си само за да принудят някое мрънкало да млъкне.
— Аз също — кимна Люк. — Трябва да следим внимателно нещата и да не изпускаме Драск от поглед.
— Съмняваш се, че Драск може да е достатъчно ядосан, че да се опита да направи нещо?
— Какво например?
— Сетих се за онзи кабел в хангара. Моментът бе преценен твърде внимателно, за да е обикновено съвпадение.
Люк не отговори веднага. Мара се наслаждаваше на тишината и същевременно внимателно следеше калейдоскопа от мисли и чувства в съзнанието му.
— Не знам — призна той накрая. — Дори и да ме беше ударил, вероятно нямаше да ме убие, най-много да бях изпаднал в безсъзнание, докато изляза от лечебния транс. Но така щеше да ме извади от играта за достатъчно дълго време.
— А аз щях да остана сама. Освен това би дало повод на Драск да ни изключи от мисията.
— Нямаше да му е лесно да го направи — изтъкна Люк. — Ясно е, че Формби ни иска.
— Да, но все пак това щеше да е допълнителен аргумент. Изведнъж в главата й изникна категорично решение.
— Ей сега се връщам — обяви тя, провери дали лазерният меч е на колана, и се запъти към вратата.
— Къде отиваш? — изправи се на лакът Люк.
— В хангара. Ще погледна отблизо кабела.
— Искаш ли да дойда с теб?
— По-добре недей — поклати глава Мара. — Един джедай е обикновено любопитство, двама са вече официално разследване. Няма смисъл да дразним допълнително Драск.
— Права си — Люк неохотно се отпусна обратно в леглото. — Свиркай, ако имаш нужда от помощ.
— Разбира се — изгледа го невинно Мара. — Не го ли правя винаги?
Успя да се измъкне от каютата, преди той да измисли подходящ саркастичен отговор.
Коридорите към хангара бяха доста спокойни. По пътя Мара срещна не повече от десетина чиси в черни униформи и по-голямата част от тях не й обърнаха никакво внимание. Неколцина изглеждаха заинтригувани от странния й вид, но и те не пророниха нито дума. Или културата на чисите предписваше строга вежливост, или Формби бе издал изрични заповеди екипажът да не общува с гостите.
Но все пак бе странно каква част от емоционалното им състояние бе способна да долови чрез Силата. При първия й сблъсък с народа на чисите на Нираван едва успяваше да усети присъствието им. Явно в това отношение опитът и практиката се отплащаха богато. Е, тогава не бе и истински джедай. Може би разликата се дължеше точно на това.
Както бе очаквала, залата за посрещане до хангара бе празна. Изненадващото бе, че кабелът, който замалко не бе ударил Люк, вече бе закрепен обратно на мястото му.
Мара застана точно под арката и внимателно го огледа. Беше прикрепен в ъгъла между тавана и стената на около шест метра от пода. За джедай разстоянието не бе непреодолимо, но един скок нямаше да свърши работа. Трябваше й поне минута, за да види дали кабелът е бил срязан, или просто се бе скъсал. А доколкото знаеше, дори и джедаите не можеха да висят толкова дълго във въздуха.
Но може би имаше друг изход. Формби бе казал, че залата може да се преобразява за пристигащите гости…
Отне й по-малко от минута да открие контролния панел. Бутоните бяха означени с непознати букви и тя произволно натисна един, за да види какво ще стане.
Плавно и съвсем безшумно залата започна да се променя. Няколко различни по големина и форма панела се обърнаха и разкриха сложни символи и рисунки от вътрешната си страна. От тавана се спуснаха пилони за знамена и правоъгълни и кръгли колони с различна дължина, които придаваха на залата вид на пещера със сталактити. Промяната бе най-голяма в пода — светнаха стотици невидими до този момент лампички, образувайки сложни цветни спирали.
Само за миг целият процес приключи. Мара се огледа стъписано, все едно бе влязла в абсолютно ново място. Питаше се дали в тази си форма залата не е за посрещане на най-високопоставените чиси.