Беше наблюдавала как убиват.
Не беше възможно. Нямаше как да е възможно. Елитните щурмоваци бяха избити, изтребени до крак в дългите войни срещу Империята. Клонинговите резервоари, от които бяха създавани, също бяха издирени и унищожени и вече никой не можеше да пусне от бутилката този ужасяващ дух, сеещ смърт и разрушение.
И все пак те бяха тук. Не беше измама, не беше илюзия, не беше плод на развихрилото се въображение. Четиримата стояха като щурмоваци, държаха бластерите си като щурмоваци, бяха облечени в брони на щурмоваци.
Щурмоваците се бяха завърнали.
Младият имперски офицер оглеждаше внимателно залата, ръката му галеше ръкохватката на закачения на хълбока бластер. Един от щурмоваците прошепна нещо и той вдигна глава.
— Аха! — и гласът му звучеше младежки. — Ето къде сте били, джедай Скайуокър. Добре ли сте?
Мара овладя гласа си с върховно усилие.
— Разбира се. Няма проблем. Защо? Той изглеждаше стъписай.
— Чухме свистене на лазерен меч. А това обикновено означава проблеми.
— За кого? — попита остро Мара.
— Просто проблеми — офицерът повъзвърна самоувереността си. — Трябва ли ви помощ да слезете?
— А кой е казал, че искам да сляза?
Той изсумтя и Мара долови раздразнението му.
— Добре — кимна той. — Както искате. Надявах се да си поговорим.
— За какво?
— Ами например за това, какво ви е накарало да се покатерите там горе. Както и да обсъдим цялата тази налудничава мисия.
Мара се присегна със Силата. Не беше лесно да се прочетат мислите на непознат, особено от такова разстояние. Но като че ли младият офицер не таеше притворство. Бе стигнала до същото заключение за Джинзлър и знаеше колко струва простата искреност. Но ако имперските войници все пак бяха дошли да я убият, вече бяха пропуснали най-добрата си възможност. А ако бяха съюзници, нямаше нищо лошо да свалят картите.
— Добре, слизам. И без това приключих.
— Нужда от помощ?
— Не, благодаря — Мара стисна зъби, внезапно й бе хрумнала мисълта, че вероятно той просто очаква още едно тактическо преимущество, преди да заповяда на щурмоваците да открият огън. Беше време за един пресметнат риск. — Но все пак може да подържите лазерния ми меч. Дръжте!
Хвърли меча, младият офицер пристъпи и сръчно го хвана.
Не последва триумфален вик. Нито един от щурмоваците не вдигна бластера си и не откри огън.
Едва сега Мара усети, че е затаила дъх. Вече можеше да диша по-спокойно. Явно наистина не бяха врагове. Поне на този етап.
— Отдръпнете се! — извика тя.
Извърна глава към контролния панел в коридора, присегна се със Силата и натисна бутона. Залата отново започна да се трансформира. Колоната, на която бе увиснала, пое обратно към тавана и тя се хвърли към съседната, отблъсна се от нея и се хвана за един панел на стената. Замря там за миг, за да възстанови равновесието си, и скочи на следващия. След още три панела се приземи на пода.
— Благодаря — протегна ръка към младия имперски офицер, все още нащрек за предателство в последния миг.
Но той разсеяно й подаде меча, вниманието му бе насочено към преобразуващата се зала.
— Доста впечатляващо — залата застина в първоначалния си вид и след това започна да се преобразува в новозададения модел. — Промени ли ти се настроението, натискаш копчето и хоп — озоваваш се в нова зала.
— Малко по-функционално е — отвърна Мара. Отблизо офицерът изглеждаше още по-млад, някъде в средата на двайсетте. Приличаше на хлапе, което си играеше на войници. — Формби не ви ли обясни предназначението й? Как изглеждаше залата, когато пристигнахте?
— Не сме говорили с Формби много. Нито пък с останалите чиси. Опитваме се да се правим на невидими — той се усмихна. — Струва ми се, че генерал Драск не е много щастлив от присъствието ни тук.
— Като че ли съвсем малко неща могат да ощастливят генерал Драск — Мара пристъпи към контролния панел и натисна копчето за връщане на залата в първоначалния й вид. Извърна се към останалите: — Ще ми кажете ли кои сте, или трябва да гадая?
— О, извинявайте — младежът изведнъж се стегна. — Командир Чак Фел, воин на Ръката. Ако не се лъжа, познавате баща ми.
— Много добре си спомням срещата ни — усмихна се Мара.
— Сигурна съм, че барон Фел не ме е забравил.
— Помни ви с огромно уважение и възхита — увери я Фел.
— Помоли ме да ви предам поздравите му и да ви кажа, че той все още се надява някой ден да се присъедините към Империята на ръката.