— Така е — съгласи се Люк. — Но ако махнем Формби от списъка със заподозрените, кой остава? Драск?
— Остават всички, с изключение на джеронците — поправи го Мара. — И то само защото тогава още не бяха пристигнали. Може да е бил Драск, Джинзлър, Фел или някой от щурмоваците — тя изсумтя. — Петстотин и първи легион! Точно него ли намери да съживи Парк? Старите легиони умират трудно.
Люк нехайно сви рамене.
— Не са само старите легиони — прошепна той.
— Какво искаш да кажеш? — настръхна Мара.
— Просто забелязах колко лесно се връщаш към старата си роля на имперски командир. Доведе ги тук, изпрати щурмоваците да си ходят и направо каза на Фел какво искаш от него.
— И какво от това? — сви рамене Мара. — Да съм се срамувала да заповядвам на когото и да е било?
— Не, не си. Просто отбелязвам колко лесно възприе ролята. Не казвам нищо повече.
— По-добре не си го и помисляй — предупреди мрачно Мара. Но все пак усещаше нещо друго, спотаено зад думите му.
Нещо в поведението й го бе притеснило. Първоначалният й импулс бе да изяснят нещата веднага, да настоява да изкаже мислите си открито, за да има възможност да отхвърли притесненията му едно по едно. Но нещо я възпря. Вероятно усети, че моментът и мястото не са подходящи за подобен разговор. Или просто не бе сигурна, че ще може да успокои тревогите му. В известен смисъл Люк беше прав. За нея бе лесно да влезе отново в старата си роля. Беше хубаво отново да си има работа с войници, които приемат заповедите безпрекословно, вместо със сбирщина от хора, ботанци, деваронианци и монкалмаарианци с различни предразсъдъци и предубеждения, които понякога изпълняваха нарежданията, както им е угодно. „Приключих със службата си към империята“, бе казала тя на Фел. Наистина ли бе така?
— Както и да е, най-добре да отидем до „Меча на Джейд“ и да видим дали ще намерим някакви по-официални дрехи — продължи Люк. Очевидно и той не гореше от желание да разискват въпроса. — Времето за вечеря наближава и скоро Фийса ще дойде да ни вземе.
ГЛАВА 6
Люк бе очаквал трапезарията на „Посланик Чаф“ да бъде просторна и обширна като залата за посрещане. За негова изненада обаче тя не се различаваше от залата на обикновен боен кораб, макар да бе обзаведена с познатия им вече от каютата елегантен вкус. Очевидно след посрещането със съответните церемонии помпозността значително намаляваше.
Простичкото обзавеждане се компенсираше от натруфеното облекло на присъстващите високопоставени лица. Формби и Драск бяха облечени още по-богато, макар, в общи линии, дрехите им да следваха същите цветови гами. Фел се бе нагиздил с парадната си униформа, горната лява част на туниката му бе покрита с разноцветни медали, несъмнено доказателства за участията му в победоносни бойни операции. Джинзлър не бе останал но-назад и се бе спрял на широка надиплена роба, която щеше да е на място дори на дипломатически прием на Корускант. Мара също се бе постарала и бе облякла тясна рокля с богато избродирана наметка.
Люк се чувстваше като абсолютно селянче с простичкия си тъмен пилотски костюм и наметалото без ръкави. Отбеляза си наум при следващото пътуване да скъта в багажа си и някакви по-прилични дрехи.
Но все пак не на него се падаше призът за най-лошо облечен гост. В сравнение със заобиколилите ги чиси двамата джеронци в другия край на широката кръгла маса изглеждаха като истински отрепки. Бяха облечени в кафеникави туники и груби, доста тежки на вид кафяви роби. Този, който пръв бе разговарял с Формби, бе наметнал на раменете си някаква кожа, удължената глава и завършващите с остри нокти крака на животното висяха почти до кръста му, а тялото и задните лапи бяха отзад на гърба. Вратът на странното създание бе обхванато от сложно преплетен синьо-жълт нашийник: единственото украшение на джеронците.
— Надявам се, че храната ви харесва — обади се Фийса, която седеше вляво от Люк.
— Прекрасна е, благодаря — увери я той. Всъщност бе твърде люта за вкуса му и ножът и вилицата оставяха странен метален вкус в устата му след всяка хапка. Но очевидно чисите се бяха опитали да пресъздадат един типичен за Новата република банкет и той не биваше да се хваща за подробностите. За пореден път се запита дали Парк не бе осигурил и рецептите за ястията.
— Странен трофей носи първият камерхер Биърш — отбеляза Джинзлър, който бе от другата страна на Фийса. — Онова животно на врата му.
— А, вълкодавът — кимна тя. — Камерхерът Биърш обясни, че навремето джеронците опитомили тези диви хищници и ги отглеждали като домашни любимци. Кожата на врата му е почетен знак, който се предавал от четири поколения.