Обърна се към Мара, която видимо се забавляваше на ситуацията и най-вече на неговото притеснение.
— Ще се видим в каютата — той я изгледа намръщено, но тя не обърна никакво внимание на предупреждението му. — Ако ти потрябвам, ще бъда на джеронския кораб.
— Ясно — кимна Мара и поне се постара насмешката да не проличи в гласа й. — Приятно прекарване.
— Благодаря — изръмжа Люк и се извърна към все още кланящия се джеронец. А според Лея всички тези дипломатически глупости били толкова лесни… — Водете ме, камерхер Биърш.
Оказа се, че совалката на джеронците е на около двайсет метра от „Меча на Джейд“. По пътя Люк мина през „Меча“ и взе няколко чипа със звездни карти и електронен бележник.
Никога нямаше да забрави първата си среща с „Хилядолетен сокол“ преди двайсет и две години на космодрума в Мое Ейсли. Тогава го бе зяпал с искрена почуда, как изобщо не му бяха забранили да лети по имперските космически линии. А сега, когато зърна совалката на джеронците, си даде сметка, че тогава незаслужено е преувеличил недостатъците на „Хилядолетен сокол“. Не само че не биваше да се разрешава използването й, той просто не виждаше как изобщо може да лети.
Всичко бе неколкократно закърпвано, поправяно, залепвано, преустройвано и заварявано и ако го видеше някой инспектор по безопасността от Новата република, веднага щеше да заповяда да се изключи цялото захранване. Половината помещения бяха запечатани заради пробойни по корпуса, а повечето командни табла не даваха никакви признаци на живот. Освен всичко друго навсякъде се долавяше лека, но натрапчива миризма на смазочно масло, акумулаторен разтвор и хидравлично гориво. Беше истинско чудо, че совалката е успяла да измине краткото разстояние от кораба на джеронците до „Посланик Чаф“.
Или просто „Посланик Чаф“ бе използвал прехващащи лъчи.
Вътре ги очакваха още трима джеронци. Бързо стана ясно, че нископоклонничеството на камерхера в трапезарията всъщност е било доста сдържано. Тримата джеронци се скупчиха около Люк, кланяха се ниско и развълнувано повтаряха каква голяма чест е появата му. Никога преди не се бе чувствал толкова сконфузен и притеснен. На няколко пъти се опита да обясни, че не заслужава подобно отношение, но това само предизвика още по-настоятелни хвалебствия и поклони. Накрая се предаде. Каквото и да бяха направили хората на борда на „Изходящ полет“ за народа на джеронците, то бе оставило толкова дълбока следа в тях, че дори и след петдесет години нямаше как да сдържат благодарностите си. Не му оставаше нищо друго, освен стоически да понесе изпитанието, да се опита да не обръща внимание на думите им и да се надява, че в някой момент ще изчерпат запасите си от славословия.
— Добре — поде той, когато вече се бяха поуспокоили достатъчно, за да седнат на малката масичка. — Донесох цялата налична информация за планетите по Външния ръб. Имайте предвид, че голяма част от тях не са се присъединили към Новата република, а на останалите членството им е почти символично. Но ако можем, ще ви помогнем. Какъв точно тип планета търсите?
— Да има въздух като тук — размаха ръка Биърш. — Не толкова плътен и ароматен като въздуха на чисите.
Люк реши, че това вероятно означава с по-ниско съдържание на кислород.
— Добре — вкара изискването в електронния бележник. — Предполагам, че се нуждаете и от вода. Някакви специфични претенции за климата и терена?
— Трябват ни места за игра на децата — обади се нетърпеливо един джеронец. — Много места за много деца.
— По-спокойно, младежо — смъмри го Биърш, устите му се отвориха в зъбата усмивка. — На една планета ще има достатъчно място за игра на децата — обърна се към Люк: — Извинете Естош. Той не познава друг живот освен този на кораба ни.
— Разбирам — кимна Люк. — Знам, че вие се грижите много за децата си.
— Откъде? — попита Биърш, присви за миг очи и след това грейна: — А, разбира се! Вие сте джедай, а джедаите знаят всичко!
— Не, не, за това не са ми необходими способностите на джедай. Бяхме свидетели на разговора ви с чисите. Народ, който е направил детска площадка на командния мостик, със сигурност трябва да обича много децата си.
— Аха — въздъхна камерхерът. — Да, ясно. Корабът ни бе построен за научни изследвания и пространството бе предназначено за центъра за обработване на данните — лицето му се набразди отново. — Това бе единственото достатъчно голямо място за игра и упражнения. Останалата част от кораба е разделена на малки каюти за семействата. Изследователската апаратура вече не ни бе необходима, затова махнахме центъра за обработка на данните и дадохме мястото на децата — изправи глава и рамене, очите му добиха замечтано изражение, сякаш виждаше далеч в бъдещето: — Но един ден ще си имаме истински площадки за игра. И тогава ще видите, майстор Скайуокър, какъв ще е народът на джеронците.