— Ясно.
Люк извади лазерния меч от колана си, пое дълбоко дъх и се присегна със Силата. Вдигна вежди към Мара, тя кимна окуражително и той се шмугна през вратата.
Вътре пушекът бе значително по-гъст, отколкото очакваше, отчаяните опити на вентилационната система да прочисти въздуха само завихряха дима. Напред, през друга открехната врата, се виждаха пламъци, които съскаха под напора на водните струи. Той присви очи и се вмъкна през втората врата, проправяйки си път през олюляващите се огнеборци. Опитваше се да се държи встрани от пламъците, докато намереше щурмоваците, които не се виждаха никъде. Вдясно зърна трета врата, край която огънят бушуваше още по-силно. Попита мислено Мара дали е открила нещо, и в този миг зърна тесен лъч светлина.
Мара също го бе видяла. Люк долови мисловния й отговор, изпрати потвърждение и се запровира между пламъците. Успя да се размине само с няколко повърхностни изгаряния и след секунди влезе във второто помещение.
Четиримата щурмоваци бяха заели бойна стойка в полукръг пред големия резервоар с гориво, тънките струйки на пожарогасителите им като че ли изобщо не се отразяваха на пламъците. Щурмовакът, който държеше фенерчето, ги видя и насочи лъча към петте тръби на тавана. Люк кимна и потърси път през пламъците.
Но път нямаше.
Взираше се през дима и се вслушваше как ударите на сърцето му отброяват секундите. Дори и джедайските способности си имаха граници и двамата с Мара бързо ги наближаваха. Разбира се, можеше да насочи лазерния меч със Силата и да пререже тръбите, но не бе сигурен, че от такова разстояние ще направи прецизен разрез. Единственият друг изход бе да повдигне във въздуха Мара и тя да провери какво точно тече в тръбите.
Този вариант бе доста труден и рискован. Организмът му трябваше да се справи не само с недостига на кислород, но и с огромното напрежение от поддържането на Мара във въздуха. В някакъв момент щеше да се види принуден да се остави на милостта на изпълнилия помещението пушек, а ако в него имаше отровни газове…
Но все пак трябваше да рискува. Извърна се към Мара, прибра лазерния меч в колана и посочи към тръбите. Усещаше съмненията й, но тя не загуби време в безплодни спорове. Кимна, че е готова, той се присегна със Силата и внимателно я повдигна от пода. Пренесе я над пламъците, като внимаваше да не удари главата й във висящите от тавана тръби. Тя вече бе извадила лазерния си меч и драсна по първата тръба почти нехайно.
В първия миг не се случи нищо. През пушека видя как първите няколко капчици се стичат през прореза, събират се в една голяма тежка капка и политат надолу. През пращенето на огъня се чу силно съскане, за миг там, където бе паднала капката, пламъците угаснаха. Мара не чака допълнителни заповеди. Вдигна меча и с всичка сила го стовари върху тръбата, като този път я преряза по дължина. Изведнъж залата се изпълни с шуртене, струята под налягане биеше в отсрещната стена и като ситен дъжд ромонеше над пламъците. Но вече бе твърде късно. Люк бе замаян, очите му се затваряха, тялото му се гърчеше без кислород и той едва успяваше да задържа Мара над гаснещите пламъци и нажежения до червено под.
Стисна зъби. Трябваше да издържи още малко. Само след няколко секунди пожарът щеше да бъде потушен или поне овладян. Тогава щеше да пусне Мара на пода и двамата спокойно щяха да си поемат дъх.
Освен ако в пушека нямаше отровни газове. А ако имаше, можеше само да се надява, че пламъците ще намалеят достатъчно, преди да припадне, или че щурмоваците ще го забележат и ще го издърпат на безопасно място, преди да обгори до смърт. Само още няколко секунди…
Подскочи стреснато — нещо докосна главата му. Премига, усети визьора пред очите си, кожата му с облекчение пое насочената в лицето му струя чист хладен въздух. Вдигна ръка към главата си, пръстите му докоснаха нещо твърдо и горещо. Движението му бе излишно, вече бе отгатнал — един от щурмоваците се бе досетил, че се задушава, и бе поставил собствения си шлем върху главата му.
Люк си пое дълбоко дъх. Въздухът бе повече от прекрасен. Отвори уста, напълни дробовете си и кислородът се разнесе в кръвта му. В този миг се сети за Мара и осъзна, че и тя е получила безценния дар. Под нея, на горещия под, стоеше щурмовакът, който й бе дал шлема си. Люк внимателно я спусна право в ръцете му.
Някой го прегърна през раменете и го избута обратно към вратата. След миг пресече прага.
— Добре съм — извика той, пое си за последно от свежия въздух и свали шлема. Щурмовакът го пое и веднага го нахлузи на главата си, така че Люк едва успя да зърне напрегнатото тъмнокожо лице. Извърна се през рамо към Мара…
И замря намясто, ченето му увисна от изненада. След като бе поела няколко освежителни глътки чист въздух, Мара тъкмо сваляше шлема, за да го върне на човека, от когото го бе заела. Само че главата над бялата броня на щурмовака не бе на човек. Беше зелен, на оранжеви петна, с огромни очи и блестящи черни люспи по бузите и темето. Щурмовакът усети смайването на Люк и устните му се разтеглиха в подобие на усмивка.