Мара лежеше до Люк в тъмнината, взираше се в тавана и се чудеше какво точно се случваше с нея. Толкова внезапно се бе появило това усещане за вина, което сега пристягаше гърлото й като в железни клещи. Миналото — всичките й действия като агент на Палпатин — се бе върнало да я измъчва. Жестоките разпити при разследванията, нехайното погазване на нищожните права, които бяха съществували в Империята, процесите по бързата процедура. Незабавно изпълнените присъди.
Но нали бе оставила всичко това зад гърба си? Никога не е била на страната на тъмната Сила — самият Люк го бе казал преди три години. Беше служила на Палпатин и на Империята честно, искрено, с открито сърце. Беше станала джедай, следователно делата й бяха поправими и вината й можеше да бъде изкупена. Защо тогава всичко отново изплуваше на повърхността? Дали заради Фел и щурмоваците, символ на имперския режим и жестокостите му? Или заради самата мисия, която не й позволяваше и за миг да забрави, че унищожаването на „Изходящ полет“ е едно от първите престъпления на Палпатин? Или причината бе другаде, някъде по-дълбоко в съзнанието й? Все пак Палпатин бе платил за делата си с живота. Както и Дарт Вейдър, Траун и останалите мофи. Дори Траун, който — едва сега си даваше сметка — бе много по-благороден от всички останали, вече бе мъртъв. Единствено тя, Мара Джейд, Ръката на императора, бе оцеляла.
Защо?
Обърна се притеснено на една страна и впи поглед в черната стена. Някой бе нарекъл това усещане „комплекс за вина у оцелелите“. Това ли бе пробудила появата на Фел? Ако бе така, бе доста глупаво, особено предвид на годините закъснение. Или Люк бе прав и тя все още не искаше да се раздели окончателно с някои остатъци от Империята. Пое си дълбоко дъх и бавно издиша.
Люк също бе буден, следеше внимателно вътрешната й борба, готов да й се притече на помощ, ако го помолеше. Тя се присегна и го хвана за ръката:
— Нали трябваше да изпаднем в лечебен транс? — прошепна тя.
Той разбра намека.
— Да. Обичам те.
— И аз те обичам. Лека нощ.
— Лека нощ.
Мара затвори очи, отпусна глава на възглавницата и се присегна със Силата. Все пак Люк я бе приел такава, каквато бе, бе приел тъмното й минало и всичко останало. След като той се бе справил, тя също можеше да го направи.
Мара дишаше равномерно, съзнанието й намери покой и тя изпадна в лечебен транс. Люк я наблюдаваше любящо, внимателно измъкна ръката си от нейната и се извъртя с лице към стената. Денят бе дълъг и изтощителен, изгарянията го боляха — най-добре бе да я последва в лечебния транс.
Но спокойствието и концентрацията му убягваха. Нещо ставаше на борда на кораба, нещо мрачно и зловещо. Някой — а може би неколцина — се стремеше към „Изходящ полет“ не само за да изрази почитта и покаянието си.
Той смутено се размърда под завивката. Ако трябваше да бъде честен, основната причина да бъде тук също не бе да изрази почитта си, нали?
Естествено, че бе друга. „Изходящ полет“ бе реликва от последните тревожни дни на Старата република и архивите на експедицията предлагаха неповторима възможност за запълване на празнините в историята на Новата република от онзи период. Но освен това можеха да осигурят един по-внимателен поглед върху организацията и методите на последното поколение на Ордена на джедаите. На борда на оцелелите кораби вероятно бе съхранена информация, която щеше да допълни собствените му познания и да му покаже къде успява и къде греши.
Присви очи в тъмнината. Люк Скайуокър, майстор джедай. Най-великият джедай за народите в Новата република. Основател, предводител и учител на възродения Орден на джедаите.
Как изобщо бе попаднал там? Защо бе натоварен с отговорността да създаде отново това, чието изграждане бе отнело векове на изминалите поколения? Защото нямаше кой друг да се заеме със задачата. „Когато си отида аз, бе казал Йода, последният джедай ще си. Длъжен си да предадеш на останалите това, което научил си“.
Беше се опитал да изпълни заръката на Йода. Но понякога — твърде често — силите не му достигаха. Обучението при Йода му бе помогнало, но не бе достатъчно. Престоят на Холокрон също. Съветите и помощта на Лея и Мара изиграха своята роля, но пак нещо липсваше. Дали сред руините на „Изходящ полет“ нямаше нещо, което да му помогне? Не знаеше. Честно казано, страхуваше се какво можеше да открие.