Въпреки това обаче щеше да го търси. Беше длъжен. Двамата с Мара бяха усетили нежното, но все пак доловимо водачество на Силата при приемането на предложението на Формби и той си даваше сметка, че ако бе пренебрегнал предчувствията си, някой ден щеше да съжалява. За добро или за зло, вече пътуваха към „Изходящ полет“.
А кой можеше да каже какво щеше да стане там? Може би най-сетне щеше да открие нещо, което да уталожеше страховете му по повод на женитбата между джедаи. Неортодоксални мнения или дори следи, че целият Орден е грешал в забраната си. Но това щеше да стане ясно едва след пристигането им. И беше по-добре тогава да е във форма. Пое си дълбоко дъх, прогони страховете и тревогите и се присегна към Силата.
Шумът и трополенето в коридора отдавна бяха заглъхнали, когато Дийн Джинзлър остави електронния бележник и се приготви да си ляга. Денят бе дълъг и странен, изпълнен със странни хора и странни събития и той изпитваше умора — умора, която го бе преследвала през целия му живот.
И в същото време някъде дълбоко в себе си усещаше въодушевление. Въодушевление и страх.
„Изходящ полет“… Най-сетне щеше да зърне отблизо огромния тайнствен проект, заради който Лорана бе напуснала Републиката. Щеше да застане там, където е стояла тя, да види каквото е видяла и тя. А ако имаше късмет, щеше да усети ехо от идеята или целта, която бе завладяла въображението й и на която тя бе посветила живота си. И щеше да види мястото, където бе свършил този кратък живот.
Той се взря в отражението си в огледалото. Зад бръчките все още си личаха чертите на по-младото лице, което се бе присмивало над Лорана и я бе мразило толкова дълго, лице, което я бе изпратило дори без да се сбогуват. Очите й не бяха ли в същото тъмносиво както тези, които сега го гледаха от огледалото? Не помнеше. Но какъвто и да бе цветът, нейните очи не бяха толкова жестоки, в тях грееха топлина и състрадание. Дори и към него, който не го заслужаваше. Но бръчките около устата му тогава ги нямаше. Или може би вече се бяха появили? Горчилката тровеше душата му отдавна.
Също като младата жена, която бе срещнал тази вечер — Мара Джейд-Скайуокър. В нея се усещаше същата горчивина. Въпреки следите от сегашното спокойствие по лицето й бе нужно много време, за да избледнеят спомените й.
Разбира се, някои спомени никога не изчезваха независимо от силния стремеж да бъдат забравени напълно. Той бе живото доказателство за това.
Излезе от банята. И все пак въпреки белезите на жестокостта и цинизма, които бе видял върху лицето на Мара, тъкмо тя бе взела окончателното решение да не го издадат на Формби.
Това го притесняваше. Отдавна се бе научил да не се доверява на състраданието, а състраданието на един джедай бе още по-лошо. Ако се вярваше на старите истории и на пропагандата на Новата република, джедаите бяха способни да познаят що за човек си, с един поглед. Дали можеха да четат мислите и намеренията? Ако бе така, какво бе видяла Мара в него?
Джинзлър изсумтя. Пълни глупости. Как можеше да разгадае чувствата му, след като самият той бе неспособен да ги разбере? Не знаеше. Но може би щеше да му помогне, ако я помолеше. Или просто да реши, че е изчерпала запасите си от милосърдие, и да го предаде на Формби.
Не, вече бе хвърлил зара. Нямаше връщане назад. Единственият изход бе да не се отказва и да устои докрай. И най-добре бе да се държи на разстояние от джедаите.
Изгаси осветлението и се отпусна в леглото. Трябваше Да се опита да прогони спомените достатъчно надалеч, за да заспи.
ГЛАВА 8
Следващите два дни минаха тихо и спокойно. По-голямата част от времето Люк прекара с джеронците в изучаване данните на Новата република за тази част на космоса. Все по-трудно му бе да понася уморителното и тягостно раболепничене. Покрай търсенето на подходяща планета се опита да измъкне подробности за техния контакт с „Изходящ полет“, но разказите бяха толкова объркани и митологизирани, че бързо се отказа. Очевидно нито един от джеронците на борда на „Посланик Чаф“ не бе очевидец на събитията преди петдесет години, а запазените спомени се бяха превърнали в истински легенди и предания.
С Мара се виждаха единствено в трапезарията и късно вечер в спалнята. Тя като че ли се справяше доста по-успешно със задачата за събиране на информация. С помощта на Фийса бе започнала методично проучване на кораба и екипажа.
Първата й задача бе да провери предположенията им за числеността на екипажа. Оказа се, че Фел е прав — освен генерал Драск имаше още четирима офицери, трийсет членове на екипажа и дванайсет войници, общо четирийсет и седем чиси с черни униформи. Свитата на Формби се състоеше само от Фийса и още двамина.