— Нима?
— Да — отвърна отсечено Формби, като тонът му показваше, че предпочита да смени темата. — Но ви благодаря за предложената помощ, макар да се надявам да не се налага да прибягваме до джедайските ви техники.
Люк сведе глава:
— Както желаете, аристокра. Ако промените мнението си, ние винаги ще бъдем насреща.
Той се обърна и се приближи до Мара, за пореден път питайки се как Лея правеше тези дипломатически глупости да изглеждат толкова лесни.
Джеронците като че ли бяха към края на разговора си. Този на екрана пееше нещо средно между военен марш и хутесистка оперна ария, а Биърш вече бе подел мелодичния си отговор.
— Какво става? — попита Мара.
— Предложих на Формби помощ при преминаването през Редута — Люк я изгледа разтревожено. Усещаше ново напрежение в съпругата си, което се бе появило през тези няколко секунди, в които той бе разговарял с аристокра. — Но той каза, че и сами ще се справят. Какъв е проблемът?
— Не знам — Мара бавно обиколи с поглед командния мостик. — Нещо не е наред…
— Лоши предчувствия ли? — Люк се присегна със Силата, за да се опита да долови мислите й. — Някаква опасност?
— Нещо е не както трябва. Не е опасност, поне не само по себе си. Просто… е не както трябва.
— Благодаря, аристокра Формби — заговори отново на основния език Биърш. След мелодичния джеронски думите звучаха сепващо сухи и груби. — Народът ни съжалява, че няма да може да изрази почитта си към „Изходящ полет“ целокупно, но ние разбираме загрижеността ви — устите му се отвориха и затвориха няколко пъти, без от тях да излезе нищо. — Но, така или иначе, корабът ни вероятно няма да издържи пътуването. А ако народът на джеронците загине, какъв ще е смисълът на саможертвата на „Изходящ полет“?
— Прав сте — съгласи се Формби. Извърна се към командния мостик и извика: — Готови сме, капитан Талшиб. Курс към останките на „Изходящ полет“.
При опознавателната обиколка на „Посланик Чаф“ Фийса бе нарекла това място салона на наблюдателницата. Джинзлър седеше в мекото кресло, отпивайки от питието си, и зяпаше през извитите илюминатори, заели цялата стена пред него. През илюминатора се откриваше страхотна гледка, диваните и креслата изглеждаха удобни и той бе решил да дойде тук отново, след като нещата се поуспокоиха.
Сега, половин час след като потеглиха от командната станция „Браск Ото“, гледката не бе толкова впечатляваща. Все пак хиперпространството е еднакво навсякъде.
Но креслото наистина бе удобно, в ръката си държеше питие, беше сам и пътуваше към останките от „Изходящ полет“. За момента не искаше нищо повече от живота.
Вдигна чаша към вихрите на хиперпространството и мислено вдигна тост: „За Лорана!“ Вратата зад него се отвори.
— Ехо? — обади се някой.
Джинзлър въздъхна. Край със самотата.
— Аз съм, Дийн… посланик Джинзлър — поправи се той навреме.
— А — обади се другият колебливо, Джинзлър се извърна и видя неясна фигура в сумрака. — Аз съм Естош. Да не би да ви преча?
Един от джеронците. Най-младият, доколкото си спомняше.
— Не, в никакъв случай, заповядайте.
— Благодаря — Естош бавно се запровира сред лабиринта от кресла. — Какво правите тук?
— Нищо. Наблюдавам как отлитат светлинните години, и си мисля за „Изходящ полет“.
— Били са велики хора — отбеляза Естош и неуверено се настани в крайчеца на дивана. — Което прави и вас велика личност — побърза да добави той.
Джинзлър присви чело в тъмнината.
— Може би.
— Велик сте — настоя Естош. — Дори и да не се чувствате такъв.
— Благодаря. А вие знаете ли какво точно се е случило с „Изходящ полет“?
— Още не съм бил роден, само съм слушал разказите. Много години преди да дойдат вашите хора, са се появили вагаарите, завладели са ни, ограбили са всичко ценно, а останалото са унищожили. Използвали са ни като роби за черна работа. Изпращали са ни в опасни рудници в планините и са ни карали да вървим пред тях на бойното поле като жив щит — той потрепери толкова силно, че диванът се разклати. — Експлоатирали са ни до такава степен, че от нашия народ не е останало почти нищо.
— И тогава се е появил „Изходящ полет“?
Естош си пое въздух с пълни гърди, звукът отекна като в дълбока пещера.
— Не можете да си представите какво е било, посланик Джинзлър. Появили са се изведнъж, започнали са да стрелят по корабите на нашите поробители и са ги унищожили.
Калейдоскопът на хиперпространството изведнъж се преобразува в светли линийки, а те на свой ред се разпаднаха на отделни звезди.
— Една от спирките за корекция на курса, за които спомена аристокра Формби — предположи Джинзлър, впил поглед навън. — Впечатляващо, нали?