Изведнъж лампите на тавана блеснаха ярко. Повредата бе отстранена.
— И защо мина през каютите на чисите? — попита Люк. — Защо не използва обиколните коридори? Те са по-добре осветени.
— Знам — Джинзлър сви рамене: — Изобщо не се сетих. В някакъв момент чух движение в тъмнината и отидох да проверя какво става.
— Като пълен идиот — изтъкна Мара. — Ами ако те беше застрелял?
Джинзлър стисна устни за миг.
— Не мислех за това.
Мара, която стоеше зад него, погледна Люк. Той едва забележимо вдигна рамене — не усещаше лъжа. Което за съжаление не бе никакво доказателство.
— Добре, чул си нещо — продължи той. — Видя ли някого? Самозваният посланик поклати глава:
— Не. Сигурно ме е усетил да се приближавам и е изчезнал. Когато влязох в залата с генераторите, тя бе празна. Реших да огледам дали нещо не е повредено, и в този момент всички се нахвърлихте върху мен.
Люк извърна глава към вратата, щурмовакът и двамата чиси в коридора мълчаливо наблюдаваха разпита. Чисите се бяха отдръпнали колкото се може по-встрани от имперския щурмовак.
— Благодаря ви за помощта — каза им той. — С джедай Скайуокър ще се оправим сами оттук нататък. Можете да се върнете към задълженията си.
— Той бе хванат в забранена зона — възпротиви се сковано единият. — Трябва да го заведем при генерал Драск.
— Говорите за посланик на правителството на Новата република — отвърна наперено Люк. — Постът му носи определени права и привилегии. Освен това не си спомням генерал Драск или аристокра Формби да са споменавали за забранени зони на кораба.
— Ами той? — обади се другият чис и презрително посочи с пръст щурмовака. — Той няма дипломатически имунитет, нали?
— Той беше с мен — обади се Мара. — Или възнамерявате и мен да ме арестувате?
Чисите се спогледаха, Люк сдържа дъха си. Формално погледнато, нито той, нито Мара имаха някакъв официален статут, бяха обикновени гости на Формби. Все още не знаеше какъв бе проблемът с двигателите и осветлението на „Посланик Чаф“, но подозираше, че Драск спокойно можеше да обяви извънредно положение и да затвори всички външни лица в каютите.
В такъв случай опитите на Мара да се позове на дипломатически привилегии щеше да бъде приет много подозрително и да се отрази не само върху тях самите, но и върху Формби. Това можеше да има сериозни последици в подмолната битка за влияние между генерала и аристокра.
Но поне засега двамата членове на екипажа не изглеждаха готови да оспорят думите на Мара.
— Ще ви изчакаме в коридора — обади се първият от тях. — След като приключите тук, ще ви придружим до каютата ви — извърна се към щурмовака: — Но е по-добре боецът без лице да се върне в кораба си веднага.
Щурмовакът пристъпи от крак на крак, сякаш се чудеше как да реагира.
— Прибирай се — обади се Мара, преди той да успее да отвори уста. — И предай благодарностите за помощта ти на командир Фел.
— Слушам — той се завъртя уставно на пети и излезе. Двамата чиси сведоха глава в отсечен поклон и го последваха. Люк тихо изпусна дъха, който бе сдържал до този момент. Една от най-хубавите черти на щурмоваците бе готовността им незабавно и безпрекословно да изпълняват дадените им заповеди. Разбира се, това бе и една от най-отрицателните им черти.
— Добре, Джинзлър… — той издърпа едно кресло пред възрастния мъж и се настани с лице към него. — Вече проявихме достатъчно търпение към теб. Но играта свърши. Трябва да разберем кой си и какво правиш тук.
— Оценявам търпението ви. Знам, че заложихте главата си за мен и…
— Времето за извъртания и празни приказки изтече — прекъсна го Мара, заобиколи дивана, застана пред него и се надвеси на сантиметри от лицето му. — Слушаме те.
Джинзлър въздъхна, сведе поглед към пода, раменете му се отпуснаха.
— Казвам се Дийн Джинзлър. Работя в организацията на Талон Карде и…
— Това го знаем — прекъсна го отново Мара. — Въпросът е какво правиш тук.
— Преди малко повече от осем седмици при мен дойде един човек. Корабът му бе напълно непознат модел.
— Как се казва? — попита Люк. Самозваният посланик се поколеба.
— Каза, че не желае да се разчува… Но предполагам, че няма да е проблем за вас двамата. Човекът се представи като Кардас.
Люк и Мара изненадано се спогледаха. Никога не биха забравили това име.
— Кардас? — възкликна Мара. — Жорж Кардас?
— Същият. Навремето е бил съдружник на Карде. Познавате ли го?
— Никога не съм го срещала — Мара се опитваше да заличи емоциите в гласа си. — Макар че много пъти съм се опитвала. Откъде го познаваш?