— Да, да — смути се Формби. — Нещастен случай. Говорих с охраната и повече няма да се повтори.
Нещо проблесна в очите на аристокра, но бе твърде бързо, за да успее Люк да го улови.
— Но съм длъжен да ви помоля да не активирате повече оръжията си, докато се намирате на борда на чиски кораб.
Люк се намръщи:
— Изобщо?
— Изобщо — отвърна безизразно Формби.
— Ами ако попаднем в опасност? — настоя Мара. — Или пък ако трябва да помогнем на вас или на подчинените ви?
— В такъв случай сте свободни да сторите каквото сметнете за необходимо. Но генерал Драск категорично възразява срещу нехайното размахване на чужди оръжия на борда на „Посланик Чаф“.
— Нехайното?!? — повтори възмутено Мара. — Аристокра…
— Разбираме ви — прекъсна я бързо Люк. — Ще се постараем да не нарушаваме заповедта на генерала.
— Благодаря ви — притисна длани Формби. — Лека нощ. Когато се връщаха, коридорите бяха празни. Въпреки това Люк изчака да останат насаме в каютата, преди да проговори. Освен че бе по-безопасно, така щеше да даде време на съпругата си да се успокои.
— Какво ще кажеш? — попита той, когато затвори плътно вратата след себе си.
— Недоброто ми мнение за генерал Драск падна с още няколко пункта — отвърна тя мрачно. — Детински глупав…
— По-спокойно! — Люк седна на леглото и събу ботушите си. — Драск не е виновен. Съмнявам се, че той е издал заповедта.
Мара се намръщи:
— А кой тогава? Формби ли? Люк кимна:
— Така ми се струва.
— Интересно — измърмори замислено Мара. — И по каква причина?
— Нямам представа. Но не забравяй колко ядосан бе Драск, че помогнахме на щурмоваците да угасят пожара. Сигурно Формби отново се опитва да лавира и иска да не дава основание на Драск да се оплаква.
— Страхотно — изсумтя Мара и започна да се съблича. — Толкова е приятно да си имаш работа с хора на честта, като чисите.
— Можеше и да е по-зле — изтъкна Люк. — Ами ако бяха ботанци? Какво ще кажеш за неговата версия?
— За Кардас ли? — Мара изсумтя грубо: — Лъже като куче. Няма никакъв смисъл да остави Кардас да изброява почетните звания на Джинзлър на странен търговски език, след като разбира основния. Можел е просто да го прекъсне или да отговори на основния.
— И аз точно това си мислех — кимна Люк. — Изводът е, че не са искали Джинзлър да ги разбере.
— Точно така. Направи ли ти впечатление, че Формби изобщо не отвърна на въпроса ми, дали познава Кардас отпреди? И имай предвид, че са се срещнали в системата Крустай, където Драск и останалите чиси не са могли да ги подслушват — Мара поклати глава. — Замислили са нещо, Люк. Нещо ужасно и гадно.
— Знам — той я придърпа към себе си и я прегърна. — Искаш ли да си вървим?
— Не, разбира се. Все още искам да видя останките от „Изходящ полет“, стига поне тази част от историята да е вярна. Освен това, ако е заложен някакъв капан — независимо дали е подготвен за нас, за Фел или за Драск, — единствено ние можем да го усетим и да го избегнем — тя се настани по-удобно и се притисна до него. — Освен ако не предпочиташ да оставиш тази задача на джеронците?
Люк се усмихна:
— Не, по-добре ние да се заемем с нея. Лека нощ, Мара. Последният образ в съзнанието му, преди да заспи, бе как Биърш, Естош и останалите джеронци са се скупчили уплашено в коридора и отчаяно се опитват да възпрат треперенето на ръцете си, в които неумело държат бластери.
Фел вдигна глава от бюрото, Куката се настани срещу него. — Е?
— Там е — отвърна щурмовакът, големите му очи отразяваха светлината на настолната лампа. — Прикачено е към линиите на навигационния компютър.
Фел остави настрани електронния бележник.
— Бързо са се справили — отбеляза той. — Някаква вероятност чисите да го забележат?
Оранжевите петна по зелената кожа на Куката избледняха до жълто — ейскарийският еквивалент на свиване на рамене.
— Не и при повърхностно претърсване. Поставен е в една конзола зад шкафа, не директно в някой панел.
Фел кимна:
— Добра работа. Ами нашите джедаи? Подозират ли нещо?
— Разбира се — петната отново станаха оранжеви. — Но не знаят нищо — устата му се отвори в подигравателна усмивка: — Джедай Скайуокър ме помоли да ви благодаря за помощта.
— Не ги подценявай — предупреди го офицерът. — Слушал съм доста за двамата както от баща ми, така и от адмирал Парк. Те са бързи и смъртоносни като змии.
— Такива ги предпочитам — увери го Куката и изпъна гордо рамене. — Горя от нетърпение да видя на какво са способни в битка.