— Да — кимна мрачно Мара. — А убийствата му бяха работата.
По гърба на Люк полазиха тръпки. Според адмирал Парк на борда на шестте крайцера бе имало петдесет хиляди души.
Дали телата все още бяха там, където ги бе покосила смъртта? Той и преди бе виждал трупове, но повечето бяха на бунтовници и на имперски войници, загинали по време на битка. А пасажерите на „Изходящ полет“ бяха цивилни, вероятно имаше и деца.
С усилие прогони тази мисъл. Каквото и да го очакваше, бе длъжен да го посрещне.
— Е, какво ще правим сега?
— Астероидът е малък и почти без атмосфера — кимна към екрана Формби. — Затова ще приземим „Посланик Чаф“ до крайцера на билото на хълма и ще пуснем свързващ ръкав до десния хангар.
Взря се в екрана, крайцерът се уголемяваше с всяка изминала секунда.
— След като се качим на борда, на кратка церемония ще споменем участието на чисите в унищожаването на „Изходящ полет“ и ще изразим искреното си съжаление. Ще помоля за прошка от страна на Деветте управляващи фамилии и официално ще предам останките на посланик Джинзлър, представител на Новата република, и на джедай майстор Скайуокър и джедай Джейд-Скайуокър, представляващи Ордена на джедаите.
— Ами ние? — попита развълнувано Биърш. — Ще има ли възможност народът на джеронците да изрази благодарността си?
— Посланик Джинзлър ще реши дали да ви позволи да говорите или не — отвърна тържествено Формби.
— Разбира се, че поканата важи и за вас — усмихна се окуражително Джинзлър. — Както и за вас, командир Фел. Макар все още да не съм сигурен какъв точно е интересът на Империята на ръката към „Изходящ полет“.
— Възпоменанието може да приема различни форми — отговори уклончиво Фел. — Както и покаянието и изкуплението. За нас ще е чест да участваме в церемонията.
— В такъв случай предлагам всички да се върнете в каютите си и да се приготвите — заключи Формби. — След час слизаме на повърхността.
Приземяването на „Посланик Чаф“ на билото на хълма бе простичка операция, макар капитанът да се тревожеше дали сипеят ще издържи тежестта на кораба, особено пък ако отдолу наистина имаше погребан друг крайцер. За щастие теренът се оказа достатъчно устойчив. Лесно се справиха и със задачата да поставят свързващия ръкав и тогава се сблъскаха с неочакван проблем. Люкът към хангара на крайцера се оказа изкривен и се наложи чисите да пробият отвор с електрожени.
Работата вървеше доста бавно. Тънкият по стандартите на Старата република люк все пак бе от дебела и здрава сплав, а от съображения за сигурност чисите не смееха да използват по-мощни инструменти. На няколко пъти Люк едва не отиде при Формби да му предложи да пререже отвор с лазерния меч — щеше да е много по-лесно, по-чисто и значително по-бързо.
Но нещо го възпираше. Споменът за среднощния разговор с аристокра за нехайното размахване на чужди оръжия на борда на „Посланик Чаф“ все още бе пресен в паметта му, а и вече познаваше достатъчно чиската гордост и знаеше, че предпочитат да се справят със задачата сами. Особено след като можеха да минат без помощта му.
След няколко часа поставиха свързващия ръкав, но последва ново забавяне — медицински екип изследва дали някой микроорганизъм, газ или частица не са опасни за чисите и хората. Тъй като разполагаше само с неколкодневни наблюдения върху джеронците, лекарят отказа да поеме гаранции за сигурността им и предложи четиримата от делегацията да облекат защитни костюми.
Биърш решително отказа. Заяви, че официалното облекло за церемонията няма как да влезе в защитните костюми, и увери Формби, че той и хората му с готовност ще рискуват.
С всичките забавяния закъснението от първоначалния график бе повече от три часа.
Бяха странна групичка, мислеше си Люк, докато вървеше по свързващия ръкав. Драск и Формби бяха в пищните одежди, които бяха носили на почетната вечеря първия ден, но Фийса и знаменосецът бяха облечени в много по-простички и функционални дрехи. Фел бе в униформа, а щурмоваците се бяха постарали да лъснат бронята си. Джинзлър бе заменил надиплената роба с обикновена туника, която не ограничаваше толкова движенията му, и Люк се зачуди дали възрастният мъж не очакваше прахоляк и затрупани коридори, или просто му бе омръзнало да играе ролята на посланик.
Четиримата джеронци бяха наметнали върху дебелите си кафяви роби кожи на вълкодави със синьо-жълти нашийници. Раменете и гърбът на Естош все още бяха превързани и младият джеронец спори дълго с Биърш на мелодичния непознат език — очевидно настояваше да придружи делегацията, но усилията му бяха напразни. Изпрати ги до свързващия ръкав и се отдръпна на една страна, като се държеше за раненото рамо и изглеждаше още по-изгубен и жалък от обикновено.