Люк отново бе облякъл тъмния си пилотски костюм, Мара също бе сменила официалната рокля с ежедневните си дрехи, но присъщата й грация и елегантност го караха да се чувства така, сякаш тя бе по-добре облечена от него.
— Следващия път — прошепна Люк — ми напомни да си взема няколко официални костюма.
— Винаги съм казвала, че ти и Хан сте най-опърпаните герои във вселената.
Забележката бе напълно в стила на Мара — сарказмът й многократно се оказваше изключително полезен за отвличане на вниманието и за лазене по нервите на враговете. Но този път думите й бяха по навик. В очите й се четеше загриженост. Люк се обърна напред и се присегна със Силата. Ако нещо притесняваше Мара, най-добре бе да е нащрек.
Свързващият ръкав излизаше в коридора пред складовете, които бяха два пъти по-малки от складовете на борда на „Посланик Чаф“. Няколко палета все още си стояха подредени до стената, етикетите им бяха избелели от времето, но повечето помещения бяха празни. Всичко бе покрито от тънък слой прах.
— Изненадващо чисто е — отбеляза Джинзлър, когато групата се събра в средата на помещението. Гласът му отекваше особено сред голите метални стени. — Не трябва ли да е по-прашно?
— Сигурно няколко от дроидите по поддръжката все още функционират — обади се Фел. — Или поне са функционирали доскоро. Виждате ли закърпените пукнатини в корпуса?
— Нима машините могат да работят след толкова много години? — ахна Биърш. — Без някой да ги надзирава и управлява?
— Всичко на борда на „Изходящ полет“ е било напълно автоматизирано — отвърна имперският офицер. — Крайцерите са били напълно самостоятелни и сами са си произвеждали електричество, храна и вода. Ако не беше автоматизираната система, вероятно щеше да е необходим екипаж от шестнайсет хиляди души за всеки кораб.
— Толкова малко? — Биърш се огледа учудено. — Нашият кораб е едва на половината на този и въпреки това на него има шейсет хиляди джеронци.
— Да, но това не е колонизаторски кораб, предназначен основно да пренася хора и товари — изтъкна Фел. — Крайцерите са бойни кораби, най-големите в Старата република до Войните на клонингите. Тяхното въоръжение и оборудване…
Формби се прокашля. Фел усети намека и замълча.
— От името на Деветте управляващи фамилии на чисите ви приветствам с добре дошли, макар и по скръбен повод — започна аристокра с дълбок звучен глас. — Днес сме се събрали на борда на древен кораб, погребан тук като символ на човешката смелост и греха на народа на чисите…
Люк огледа присъстващите. Биърш шепнеше в голям предавател на мелодичния си език. Вероятно предаваше на живо случващото се на церемонията на Естош. Странно защо оставиха младия джеронец на борда на „Посланик Чаф“. Разстоянието бе късо, едва ли щеше да се отрази толкова зле на състоянието му. Единственото обяснение вероятно бе, че раната на Естош не би му позволила да сложи церемониалната кожа на вълкодав.
За Люк причината бе доста нелепа. Но той отдавна се бе убедил, че не всеки аспект на чуждите култури е смислен за него. Ала щом даден народ спазваше и почиташе съответните правила и обичаи, то те заслужаваха уважението, ако не и одобрението му.
И в този миг нещо докосна съзнанието му. Последното нещо, което бе очаквал. Извърна глава към Мара. Широко отворените й очи бяха достатъчно потвърждение.
— Люк? — прошепна тя напрегнато.
— Какво има? — попита рязко Формби, прекъсвайки речта си насред думата. — Какво става?
Люк си пое дълбоко дъх.
— „Изходящ полет“ — присегна се още по-дълбоко със Силата. Не, не грешеше — съзнанията бяха не на чиси, а на човешки същества. Някъде дълбоко под тях се криеха хора. — Не сме сами, аристокра Формби. Има оцелели от „Изходящ полет“.
ГЛАВА 11
Някой ахна, друг рязко си пое дъх.
— Какво казахте? — извика Биърш, предавателят увисна забравен в ръката му. — Има оцелели?
— Освен ако чисите не са докарали хора на екскурзионно летуване — отвърна Мара и се присегна със Силата, за да долови по-ясно вихрушката от усещания, които идваха от долу. — Под нас има най-малко стотина човека. Вероятно и повече.
— Но това е невъзможно! — изграчи Джинзлър. — Корабът е мъртъв от петдесет години! Мъртъв е!
Мара сепнато се извърна към него. Набразденото му лице бе стегнато, мислите му се носеха като подети от ураган буреносни облаци, преградите в съзнанието му бяха паднали и разкриваха странна комбинация от надежда, страх и вина.