Размърда се притеснено. Той самият бе на четири години при унищожаването на „Изходящ полет“ и спомените му за случилото се не бяха много ясни. Но не бе забравил джедаите.
Поне един от тях.
Вратата на командния център се отвори и с вълната още по-горещ въздух вътре връхлетя и Евлин.
— Всички ли ги хванахме? — попита тя.
— Всички — потвърди Пресор и се взря в яркосините очи на племенницата си. Изглеждаха невинни — самата Евлин изглеждаше невинна, — но той не се бе поддал на заблудата. В нея имаше нещо странно, беше го усетил още когато тя бе на три години. И рано или късно и останалите щяха да го забележат.
— Добре — кимна Евлин и пристъпи вътре, вратата след нея се затвори. — Тук е доста по-прохладно.
— Малко по-прохладно — поправи я Пресор. — Генераторите на прехващащите лъчи загряват и излъчват топлина.
— Това не е хубаво, нали? — попита Евлин и надзърна над рамото му към екраните.
— Надявам се, че няма да избухнат — той се извъртя обратно в скърцащото кресло. — Но тогава поне смъртта им ще е мигновена.
Погледна намръщено редицата екрани. Единият като че ли бе угаснал — този в шестата клетка. Изруга под нос старото оборудване и се присегна към копчетата за настройки.
— Няма смисъл — обади се Евлин. — Мъжът в сивата униформа закри камерата с парче плат. Видях го, докато влизах.
Пресор се извърна:
— И не каза нищо?
— Какво можеше да направиш?
Обърна й гръб ядосано. Беше права, разбира се, но не в това беше въпросът.
— Следващия път, като видиш нещо важно, веднага ми кажи — смъмри я той. Беше изчезнал и звукът и сега от шестата клетка се чуваше само тихо жужене. — И на микрофона ли сложиха нещо?
— Не видях — отвърна озадачено момичето. — Но това май е бръмченето на генераторите на прехващащите лъчи.
— Така е — изръмжа Пресор. Платът, с който бяха покрили камерата, бе достатъчно плътен, за да долавя вибрирането от стените и да го предава на микрофона. По този начин с един ход го бяха лишили от възможността да ги наблюдава и подслушва. Повече нямаше как да следи войниците с брони и техния офицер.
А май и джедайте се опитваха да сторят същото.
— Космическата чума да ги тръшне дано — изруга той.
— Наистина ли го искаш? — обади се Евлин.
Пресор се намръщи. Да, животът им бе в ръцете му. Само с едно натискане на копчето те щяха да се размажат в подножието на пилона.
— Засега ще ги оставим живи. Все пак няма къде да избягат.
Извърна глава към екрана на камерата от петата кабина. Там бяха посланик Джинзлър, една млада чиска и двама от непознатата раса. Единият удряше по контролното табло, очевидно се опитваше да го отвори.
Говоренето с тях щеше да е рисковано, особено ако въпросната Нова република не се отличаваше с нищо от Републиката, която „Изходящ полет“ бе напуснал преди толкова години. Но все пак трябваше да се срещне с някого. А от цялата групичка само тези в петата кабина не носеха оръжие.
— Иди и освободи петата кабина — заповяда той на Евлин. — Не, дай ми няколко минути първо да поговоря с тях и едва след това ги пусни. Не си забравила как да деактивираш капана и да спуснеш нормално турболифта, нали?
— Разбира се — отвърна тя, бръкна в джоба и извади ключа, който й бе дал. — Кодът е седем, три, три, шест.
— Точно така. Доведи ги тук и ги вкарай в каюткомпанията. Ще ви чакам там.
— Добре — тя отстъпи назад. Вратата се отвори и от вън лъхна горещ въздух.
Пресор се присегна към предавателя и погледна бележките си за последен път. „Посланик Джинзлър, повтори името наум, за да провери дали не греши. Джинзлър, Джинзлър…“
Пръстите му замръзнаха на милиметри от копчето на предавателя. „Джинзлър?“
Пое си дълбоко дъх и се взря в мъжа на екрана. Посланик Джинзлър… Познаваше я като джедай Лорана, но пълното й име бе Лорана Джинзлър.
Насили се да натисне копчето на предавателя.
— Здравейте, посланик Джинзлър.
Два тежки панела внезапно преградиха пътя им назад и напред и отекващият трясък при сблъсъка с пода пресече уплашения писък на Фийса.
— Спокойно, всичко е наред! — извика инстинктивно Джинзлър и я прегърна. Фийса залитна и се стовари в обятията му, потрепервайки при досега му, но не се отдръпна. — Спокойно — повтори той.
Но очевидно тя бе на път да изпадне в истерия. Притиснатото към него тяло трепереше, блестящите й очи бяха разширени от ужас. Джинзлър я притисна още по-силно към себе си и погледна умолително Биърш и другия джеронец.