— Почакайте малко — обади се разтревожено Драск. — Какво точно смятате да правите?
— Очевидно е, генерале — отвърна Мара. — Ще прекъснем захранващите кабели.
— Но… Наистина ли можете?
Люк усети полъха на червеникавата й коса, когато тя извърна глава към чиса:
— Доверете ни се.
Обърна се отново към отвора в стената и включи меча си.
Съзнанието й се потопи в неговото, обгърна го и за миг двамата се сляха в едно цяло — усещане, което не преставаше да го изненадва. За този момент извън времето те бяха едно съзнание, един дух, въплътен в две отделни тела. Мислеха като един, чувстваха като един, действаха като един.
И блестящите остриета на лазерните им мечове прерязаха кабелите в съвършен синхрон.
Последва леко трептене, което по-скоро се дължеше на превъзбудата, и кабината започна да се спуска надолу. Люк си пое дълбоко дъх…
И също толкова внезапно съзнанието на Мара се отдели от неговото. Усещането за единност изчезна, остана единствено топлината от спомена.
— Готово — прошепна Мара. На Люк му се стори, че долавя напрежение в гласа й, очевидно тя също се бореше да възстанови равновесието в съзнанието и чувствата си след момента на единение. — Видяхте ли, никакъв проблем!
— Как така никакъв проблем! — извика Драск. — Та ние падаме!
— Не се тревожете. Сега се спускаме с нормална скорост, вградените в пилона предпазители ще ни прехванат и ще убият ускорението. Проблемът беше, че прехващащите лъчи щяха да ни изстрелят твърде силно.
— Опасно беше да поемаме този риск — не се предаваше Драск.
— Нали искахте да излезете от тук? Чисът си пое дъх през стиснати зъби.
— Вие, джедаите, не знаете докъде се простират възможностите ви, и това ви прави безкрайно арогантни. Но някой ден ще прекалите с риска и това ще бъде краят ви.
Внезапно кабината се раздруса.
— Какво става? — вдигна поглед към тавана Люк.
— Променихме посоката си на движение — отвърна Драск, навел глава на една страна. — Сега се движим вертикално.
— Откъде знаете? — попита недоверчиво Скайуокър. Той не можеше да определи промяната в посоката заради изкуствената гравитация в кабината.
— Просто знам — отвърна чисът. — Не мога да го обясня, но знам.
— Добре, добре — Люк за нищо на света не би искал да започнат да спорят отново. — Но ако сте прав, накъде се движим?
— Може би към поредния капан на пазителя Пресор — Драск сграбчи чарика си. — Сигурно ще ни стовари право при комитета по посрещането.
— Не ми се вярва — поклати глава Мара. — По-скоро сменихме посоката, за да убием ускорението. Люк, спомняш ли си как изглеждаше турболифтът отвън? От главния пилон се отделяха няколко по-малки, нали?
— Да — кимна той и затьрси образа в паметта си. — Те като че ли се движеха успоредно на пилона и свършваха в корпуса.
— От двете страни на пилона има разклонения — заключи Мара.
— Които отиват към централния склад в ядрото — досети се изведнъж Люк. — Разбира се, едното копче на контролното табло е за склада.
— Точно така — съгласи се Мара. — Натам би трябвало да отиваме сега.
Думите й още не бяха заглъхнали, когато кабината внезапно се разклати отново и подът като че ли за миг се изплъзна изпод краката им. Люк инстинктивно се стегна, но почти веднага се досети на какво се дължеше турбуленцията. След като кабината бе излязла от капана на Пресор в шахтата на главния пилон, тя бе придърпана към склада с прехващащ лъч.
— Обръщаме се — обяви Драск, отново наклонил странно глава.
— Сигурно се нагласяме според гравитацията в складовото ядро — предположи Люк.
— Това хубаво ли е?
— Със сигурност — увери го Люк. — Гравитационните системи обикновено са свързани с останалите и щом те работят, можем да се надяваме, че в склада ще има въздух и топлина.
След няколко секунди клетката спря, вратата се отвори и се показа огромна, потънала в прах зала. Люк излезе навън, стиснал лазерния меч в ръка. Помещението бе почти тъмно, само около една трета от аварийното осветление все още функционираше. Най-близкият портал бе на около десет метра навътре, а на двайсетина метра в обратната посока се виждаше втори портал. Пространството пред турболифта бе празно, но останалата част от залата бе разделена с панели от пода до тавана, които оформяха квадратни клетки, дълги по три метра. Повечето отделения все още бяха пълни с палети.
— Не са успели да изядат всичко — отбеляза Люк.
— Храната в склада е била предназначена за петдесет хиляди души — напомни Мара. — Изненадана съм, че изобщо са стигнали дотук.