— Не му ли казахте къде точно се намират? — обърна се към Джинзлър Формби.
Пресор замря с пръст върху бутона:
— Как така къде се намираме?
— Страхувам се, че не успяхме да стигнем до този въпрос — призна самозваният посланик.
Пресор напрегнато впи поглед във Формби.
— И защо не ми кажете сега? — подкани го той. Устните на аристокра потрепериха:
— Корабът ви е в свръхсекретна отбранителна зона. Пътуването тук е забранено. След като вече знаем за съществуването ви, се страхувам, че не можем да ви позволим да останете.
Възелът в стомаха на Пресор се затягаше.
— Разбирам — отвърна безизразно той. — А ако откажем да заминем?
— Надявам се, че няма да откажете — отвърна със същия тон Формби. — Естествено, ние сме готови да ви окажем пълно съдействие при преместването. Малка компенсация за преживените трудности.
— Разбирам — повтори Пресор. — Е, ще имате възможност да изкажете претенциите си пред директора Улиър и управителния съвет. Те ще вземат окончателното решение.
Джинзлър наклони глава:
— Кой е директорът Улиър?
— Той е начело на колонията — отвърна пазителят и натисна бутона. Вратата зад него се затвори и двойната кабина започна да се спуска.
— Разбирам — кимна Формби. — Съжалявам, мислех, че вие сте върховният представител.
— Аз съм пазителят. Охранителите и аз бдим за реда в колонията. Директорът Улиър и управителният съвет вземат всички политически решения.
— Звучи като някаква корпорация — отбеляза Джинзлър.
— Защо не? Корпоративният модел върши много по-добра работа от политическата каша, която оставихме зад гърба си.
— Сигурно, сигурно — побърза да кимне Джинзлър.
— И колко точно са жителите на колонията? — попита Формби.
Пресор извърна глава:
— Струва ми се по-подходящо да оставя директорът Улиър да отговаря на въпросите ви.
В кабината се възцари тишина, нарушавана единствено от скърцането и тракането на турболифта и от мелодичното мърморене на джеронците, които продължаваха да се прегръщат в другия ъгъл. Вероятно все още се уверяваха, че не са пострадали. Пресор гледаше кожите по вратовете им със смесица на отвращение и почуда.
Двойната кабина спря със силно подрусване и изтръгна Пресор от мислите му.
— Насам — подкани ги той и докосна копчето за отваряне на вратата. — Ще потърсим директора Улиър.
Пристъпи навън и внезапно застина намясто. Както бе заповядал, в преддверието ги очакваха трима от неговите подчинени, израженията им варираха от бдителни и напрегнати до враждебни.
Зад тях мълчаливо стояха директорът Улиър и двамата оцелели от управителния съвет. Зад Улиър бе инструктор Розмари Табори — сестра на Пресор и майка на Евлин. Русата й коса блестеше на светлината.
А това Пресор изобщо не бе очаквал.
— Директор Улиър — поздрави той, опитвайки се гласът му да звучи спокойно. — Съветник Таркоса, съветник Кийли — кимна на двамата възрастни мъже. — Какво ви води насам?
— Не се прави на дръж ми шапката, пазителю — смъмри го Улиър, бръчките около очите му изглеждаха по-дълбоки от обикновено. — Не ти отива. Значи това са гостите ни, а?
— Някои от тях — отвърна Пресор и размени бърз поглед със сестра си. Розмари бе напрегната и пребледняла. — Едва ли тук е мястото за историческо посрещане — изгледа многозначително двамата съветници. — Нито пък това е подходящата делегация.
— Спокойно, скоро ще бъде свикан целият съвет. Реших, че ние, оцелелите от унищожението, имаме правото първи да зърнем враговете си.
— Това е голямо събитие, предстоят важни решения — настоя Пресор тихо. — Според Хартата трябва да присъства целият съвет.
— Така и ще бъде — обеща Улиър и се усмихна: — А дотогава инструктор Табори ще представлява интересите на колонистите.
— Но…
— Кои са джедаите? — обади се Кийли и обходи с напрегнат поглед групичката, която се бе спряла нерешително пред турболифта. — Пазителю, кои са джедаите?
— Не са тук. Все още са затворени в клетката си.
— Значи никой от тези не е джедай, така ли? — обади се Улиър. — Дори и… Погледнете, инструктор Табори, това там не е ли дъщеря ви?
Пресор усети как по гърба му полазват тръпки. Евлин тъкмо излизаше от кабината зад последния джеронец, спокойствието на лицето й рязко контрастираше с напрежението на майка й.
— Помагаше ми — обясни той.
— Нима? — възкликна изненадано директорът. — Извел си племенницата си до К-4 и си я изложил на опасната радиация там? Да не говорим за риска от потенциално враждебно настроени посетители? Колко странно!