— Тя обича да бъде с вуйчо си — намеси се Розмари, гласът й бе твърд въпреки загриженото й лице. — От малка е така.
— Гледай ти — измърмори Улиър. Евлин се промуши покрай Джинзлър и Формби и застана до майка си. — Здравей, Евлин. Как си?
— Добре съм, директор Улиър — отвърна момичето със сериозността на възрастен. Но съвсем по детски прегърна майка си. — Не бива да се тревожите за мен. Вуйчо Жорад се справя великолепно. Не ме заплашваше никаква опасност.
— Не се и съмнявам — измърмори Улиър и отново изгледа мрачно Пресор. — Както не беше в никаква опасност и преди две години, нали? Когато Джейвриър полудя и се опита да вземе деца за заложници. Доколкото си спомням, тогава също помогна доста на вуйчо си.
— Така е — потвърди Пресор, усещайки как по гърба му започва да се стича пот. Явно Улиър бе забелязал способностите на Евлин. Трябваше да се досети, че старите оцелели нямаше да се оставят да бъдат заблудени. И точно сега ли намери време да повдигне въпроса…
Дали не го правеше нарочно? Защо бе избрал момента, когато на кораба имаше външни лица — дори джедай — за първи път от петдесет години насам? Лица, които не познаваха реалността на борда на „Изходящ полет“ и можеха да потвърдят подозренията му за Евлин?
— Мдаа… — продължи Улиър. — По странен начин показваш привързаността си към племенницата си, пазителю.
— Помощта й ми беше нужна — опита се да обясни Пресор.
— Беше ми необходима като примамка. Никой от моите охранители не може да се справи с подобна задача.
— Но да използваш собствената си племенница? — настоя Улиър. — Защо не някой друг?
Усмихна се накриво — знак, че се готви да щракне капана:
— Да не би тя да притежава някакви специални способности?
— Дъщеря ми се отличава с много способности, директоре — намеси се отново Розмари, преметнала покровителствено ръка през раменете на дъщеря си. — Не се поддава на паниката при напрежение. Тя е бърза и умна, познава К-4 не по-зле от всеки колонист. Особено сега, когато по-голямата част от работата е свършена и вече почти никой не ходи там.
— Да не би да съм пропуснал кога е станала охранител? — изгледа я кръвнишки Улиър. Капанът му бе за Пресор, не бе очаквал намесата на Розмари, която се хвърли да защитава дъщеря си със зъби и нокти. — И тъй като започна да цитираш Хартата, пазителю, ако не се лъжа, в нея изрично се казва, че ти и твоите охранители сте натоварени със защитата на колонията от потенциални опасности.
— Той се е нуждаел от примамка — не се предаваше Розмари, която звучеше не по-малко раздразнена от директора. Посочи тримата охранители, които смутено стояха встрани.
— Да не смятате, че някой би влязъл в маскираните клетки на турболифта след Трили, Олиет или Ронсън? — извърна се и заби пръст право в гърдите на Улиър: — Или брат ми е трябвало да натовари със задачата някой друг? Някоя от вашите внучки може би?
— Изобщо не е било необходимо да използва примамка — настоя Улиър. — Пазителят Пресор ни уверява от толкова години, че К-4 е напълно обезопасен с капани и наблюдение от страна на дроидите.
— Да не би да искате да взривите експлозивите и да унищожите кораба? — попита презрително Розмари. — След всичките усилия на баща ми да го възстанови?
Изправи се в пълен ръст — точно един петдесет и осем.
— Или просто не говорите искрено, когато обещавате да ни изведете от тук някой ден? Толкова ли ви харесва личното ви царство, че искате завинаги да останем тук?
— Млъкни, жено! — изръмжа Таркоса, очите му проблеснаха злобно под гъстите вежди. — Не се чуваш какво говориш.
— Да, замълчи — обади се ядосано Улиър. — Не съм те довел тук да защитаваш брат си.
— В такъв случай очевидно не я познавате добре — намеси се Пресор, някаква част в него се забавляваше на случващото се. — А гостите ни чакат.
Улиър стисна устни за миг, погледът му пробяга назад.
— Добре — кимна неохотно. — Представи ни.
— Разбира се — пазителят се извърна и махна на посетителите. Улиър не се бе предал, просто бе предприел тактическо отстъпление. Но със сигурност някой ден щеше да атакува отново.
Пръв се приближи Джинзлър и спря очаквателно до него.
— Позволете ми да ви представя посланика на Новата република — започна Пресор, впил поглед в Улиър, — негово превъзходителство Дийн Джинзлър.
Единствено лекото трепване на клепачите показа, че директорът е разпознал името.
— Посланик — поздрави спокойно той. — Аз съм Час Улиър, директор на колонията „Изходящ полет“. Това са съветник Таркоса и съветник Кийли, двама от оцелелите от унищожението.
— За мен е чест, директоре — поклони се от кръста Джинзлър като дипломат от стара холодрама. — Радваме се, че ви намираме живи.