За момент Драск впи поглед в Люк, като че ли пресмяташе шансовете си да го предума или направо да му заповяда да се откаже от безсмисленото според него удължаване на пътя. Очевидно реши, че усилията му не си заслужават.
— Благодаря, командир — обърна се той към Фел. — Казахте, че има още три турболифта?
— Да. Всъщност вероятно ще е най-добре да повървим още малко през складовото ядро и да придружим Люк и Мара до турболифта, откъдето ще отидат до К-1. Със същия турболифт ние ще се качим до К-6 и от там ще се прехвърлим на К-5.
— Това ще ни отнеме повече време, отколкото ако отидем право на К-5 — изтъкна Драск.
— Да, ще е малко по-дълго — призна Фел. — Но ми се струва, че ако хората на Пресор са ни подготвили някакви изненади, те най-вероятно ще са на К-1, К-2 и К-6.
— Защо?
— Защото те са най-дълбоко под земята и там радиацията е най-слаба. Люк и Мара ще обходят К-1, а ако ние погледнем К-6 по пътя към К-5, ще сме проверили два от трите кораба.
Драск се поколеба и след това кимна.
— Добре, стига да не държите ние шестимата да претърсим целия крайцер.
— Само ще го огледаме отгоре-отгоре — обеща Фел. — Ако го използват за нещо, то веднага ще се набие на очи.
— Добре — повтори Драск. — Водете! Фел кимна.
— Щурмоваци, подредете се! Насам, генерале.
ГЛАВА 15
— Тук е училището — Улиър посочи вратата в другия край на коридора, на която пишеше „Противопожарна контролна зала“. Над нея бе закачена нова табела: „Начално училище“. — Две нива по-горе има и нещо като университет в бившите помещения на научно-техническите лаборатории.
— Интересно… — Джинзлър надникна през вратата, не му достигаше смелост да помоли да го пуснат да разгледа. — Какви предмети преподавате?
— Всички, които можем, разбира се — отвърна директорът и погледна през рамо Евлин и майка й, които вървяха зад Формби. — Всъщност това е от областта на инструктор Табори. Инструкторе, бихте ли обяснили по-подробно?
— За съжаление по-голямата част от архивите и базите данни са били унищожени по време на битката — заразказва Розмари — и при последвалия пожар на К-1. Но оцелелите притежават достатъчно умения и познания, за да предадат на децата си най-необходимото. В началните класове преподаваме история, физика и химия, четене, галактически езици, политически науки — обичайната програма на училищата в Републиката. А в университета — макар това да не е истински университет — се учат механика и електроника, висша математика, основи на астронавтиката и аеронавтиката — всичко, което ще ни е необходимо, когато най-сетне отлетим от тук и си намерим истински дом на нова планета.
— Аха — кимна Джинзлър. — И вие сте били обучена там? Тя сви рамене:
— Сега работя като инструктор, но образованието ми е в областта на метеорологията и музиката. Макар че не съм много добра музикантка — усмихна се на момичето до себе си: — Евлин е много по-музикална от мен. Разбира се, в университета се преподават най-вече технически дисциплини.
— Това е особено важно за нашето оцеляване — обади се ядосано съветник Таркоса и изгледа мрачно Розмари. Очевидно се бе подразнил от думите й за намирането на нов дом.
— Повечето от старите дроиди все още функционират, но се налага да отделяме доста часове усилена работа за поддръжката на кораба. А и самите дроиди се нуждаят от постоянни грижи и ремонти.
Джинзлър кимна:
— А как се справяте с продуктите от първа необходимост? Храна, вода, енергия?
— За щастие всичко това е в изобилие — отвърна Улиър.
— Централното складово ядро почти не е пострадало и успяхме да поправим генераторите на К-5 и К-6, преди да изчерпим аварийното енергийно захранване.
— Говорите, сякаш лично сте участвали — обади се Формби. Улиър го изгледа с крива усмивка:
— Да, участвах. Бях на двайсет и две години, когато вашата флота ни нападна коварно и почти ни унищожи.
Джинзлър призова на помощ цялото си търпение, за да запази спокойствието си. С любезността и гостоприемството на Улиър и с почти уютната домашна атмосфера, която оцелелите бяха успели да създадат, той напълно бе забравил за трагедията отпреди петдесет години. Директното напомняне от страна на директора го жегна неочаквано силно.
— Така е — прошепна Формби. — Но не е било по волята на нито една от Деветте управляващи фамилии, нито на народа на чисите.
— Е, беше по волята на някой синьокож с блестящи очи — отвърна ядосано Улиър. — И след всичко това чакахте цели петдесет години, за да видите какво е станало с нас — той прикова погледа си в чиса: — Дали наистина сте тук за първи път? Или от самото начало наблюдавате страданията ни и се забавлявате?