— Нищо подобно — отвърна безизразно аристокра. — Изобщо не подозирахме, че някой от корабите е оцелял. Разбрахме го буквално преди броени дни. А дори и тогава нямаше как да знаем, че има живи хора.
— Защо дойдохте тогава? Корабът ли ви трябваше? Искахте да измъкнете техническите постижения на Републиката ли? — извърна пламтящия си поглед към Джинзлър: — Или зад това стои вашата Нова република? Вие ли искате кораба?
Джинзлър поклати глава:
— Водеше ни единствено желанието да посетим мястото, където мнозина граждани на Старата република са намерили смъртта си — отвърна той, опитвайки се да подражава на спокойния дипломатичен тон на Формби.
— И да почетем тези, които жертваха живота си за нас — обади се отзад Биърш.
— Точно така — кимна Джинзлър. — Никой не ви заплашва. Улиър се усмихна студено:
— Да, да, разбира се — усмивката му изчезна: — Но съм сигурен, че не сте очаквали да намерите жив свидетел на онази трагедия. Разбирате ли, посланик Джинзлър, името ви ми е познато. Познавах онази Джинзлър, която ни изостави в най-тежкия момент, когато се нуждаехме от нея. Роднина ли ви беше? Сестра? Братовчедка?
— Сестра — отговори сепнато Джинзлър. Лорана ги е изоставила в мигове на изпитание? Не, това бе грешка.
— Сестра ви — повтори още по-мрачно Улиър. — Обичната ви сестра несъмнено, затова сте изминали целия този път, за да почетете паметта й — той кръстоса предизвикателно ръце пред гърдите си. — Е, тук не тачим паметта й, посланик. Все още ли горите от желание да ни помогнете?
Джинзлър предпазливо пое дъх.
— Не беше обична сестра — не успя да се сдържи и гласът му потрепери. — Поне не и от мен.
Директорът подозрително вдигна вежди:
— Нима?
— Да — Джинзлър го погледна в очите: — В интерес на истината аз я мразех.
Това като че ли напълно извади Улиър от равновесие. Той премига, намръщи се, отвори уста, след това я затвори и все пак, за да не остане длъжен, измърмори:
— Да, не се и съмнявам, че сте я мразели.
Изгледа го продължително и се извърна решително към Формби:
— Но все пак си остава фактът, че именно вашите хора ни нападнаха — започна той, очевидно решен да не позволи да се смени темата. — Какво възнамеряват да направят за това Деветте управляващи фамилии?
Формби отвори уста, но Джинзлър го прекъсна:
— Бих искал да видя училището — внезапно му бе писнало от приказките на Улиър. — Нали не е проблем?
Улиър като че ли отново бе хванат напълно неподготвен. Измери го с поглед, поколеба се и накрая кимна:
— Разбира се. Инструктор Табори, ще бъдете ли така любезна да разведете посланика?
— Ааа… да, естествено — отвърна Розмари, свъсила вежди. Явно забележката на Джинзлър за сестра му я бе разтърсила доста. — Насам, посланик.
Обърна се и тръгна с отсечена крачка към вратата, следвана от Евлин. Джинзлър бавно пое след тях, борейки се със спомените и образите^ които кръжаха в съзнанието му…
— Това е стаята на втори клас.
Джинзлър премига — стаята бе с нисък таван и имаше десетина малки чина, подредени в кръг. В средата на кръга бе поставен холопрожектор, на екрана се виждаше дърво, под което седяха три животни. Четири-петтодишните деца по чиновете настървено дращеха по електронните бележници, а млада жена обикаляше от външната страна на кръга и наблюдаваше работата им.
— Това е час по изкуство, нали? — Джинзлър се опита да симулира някакъв искрен интерес към случващото се пред очите му.
— Рисуване плюс елементарна зоология и биология — отвърна Розмари. — Комбинираме предметите и часовете колкото се може повече. Трети клас е в съседната стая.
Тя мина през един портал в съседната зала, където чиновете бяха по-големи, но празни.
— Нямате ли третокласници?
— Сигурно са на обиколка из кораба — обясни тя, приближи се до бюрото в ъгъла и надзърна в електронния бележник върху него. — Да, днес са долу в детското отделение за урок по грижи и хранене на бебета.
— Доста забавно звучи — отбеляза Джинзлър. — Изкуството на сменяне на памперси, а? „Долу“ ли казахте? Мислех, че ние сме на най-ниското ниво.
— Детското отделение е на К-6 — обади се Пресор. Джинзлър се извърна изненадано и видя пазителят да влиза в залата. Вглъбен в спомените си, той не бе забелязал, че ги е последвал. — Бременните жени и децата се настаняват там, защото слънчевата радиация е по-ниска.
— Заедно със семействата им — добави Розмари. — Щеше да е по-добре, ако всички се пренесем там, но за съжаление повредите от битката са твърде големи и няма достатъчно място. И освен това директор Улиър не иска да сме близо до…