— Розмари! — прекъсна я рязко Пресор. Тя се изчерви:
— Съжалявам.
— За какво? — попита Джинзлър.
— Наистина ли искахте да видите училището, или просто си търсехте извинение да се измъкнете от Улиър и тирадите му? — попита Пресор.
Джинзлър се поколеба. Погледът на Пресор бе твърд, лицето му — каменно. Нямаше да успее да го излъже.
— По-скоро второто — призна той. — Директорът изглежда толкова… гневен.
— Не е ли нормално? — възрази пазителят. — За миг всичките му мечти са били унищожени, цялата вселена се е обърнала с главата надолу.
— Вероятно е така. Той и другите двама съветници последните живи от оцелелите ли са?
— Не, останали са десетима. Но другите седем са стари и немощни и стоят настрани от делата на колонията.
— Повечето от петдесет и седемте оцелели са били тежко ранени и са преживели ужасни несгоди през първите месеци — обади се Розмари. — Това се е отразило на здравето им и затова са останали само десет от тях.
— Говорим за възрастните, разбира се — добави Пресор. — Имаше и няколко деца като мен, но ние бяхме твърде малки, за да осъзнаем какво точно се случва. Поне със сигурност все още не сме имали мечти за бъдещето — впи погледа си в Джинзлър: — Макар че и нашият живот също бе опустошен.
— Кажете го на аристокра Формби — срещна спокойно погледа му Джинзлър. — Той поема вината за случилото се, не аз.
За негова изненада Пресор се усмихна:
— Прав сте — отвърна той, в тона му не се четеше извинение. — Сигурен съм, че Улиър няма да пропусне да му го напомни.
— Наистина ли мразите сестра си? — обади се внезапно Евлин.
Джинзлър се наведе към нея. Тя бе вдигнала глава и го гледаше напрегнато с безизразно лице.
— Да — отвърна той. — Това плаши ли те?
— Защо да ме плаши?
— Не знам. Сигурно се чудиш дали не мразя всички джедаи — предположи Джинзлър. — Или дори дали не мразя теб.
— Престанете! — извика Пресор. — Каквото и да си мислите, грешите. В нея няма нищо особено.
Джинзлър се намръщи объркано. Неочаквано рязка реакция, прекалено яростна за невинната му забележка.
— Просто исках да…
— Недейте! — спря го отново Пресор, гласът му звучеше по-меко и овладяно, но бе не по-малко твърд. — Въобразявате си. Оставете я на мира.
Джинзлър погледна Евлин и си спомни как спокойно ги бе повела към капана на турболифта. Без да се страхува от въоръжени непознати, сякаш знаеше, че няма да я застрелят, щом им обърне гръб. И как след това пристъпи през прага точно преди да се спусне вратата.
— Аз ли си въобразявам? Розмари мрачно изгледа брат си.
— Жорад просто се тревожи — измърмори тя уклончиво.
— Няма за какво — увери я Джинзлър. — Ако тя притежава способностите на джедай…
— Оставете я на мира, казах! — предупреди дрезгаво Пресор. — Няма да допусна да води такъв живот! Няма! Чувате ли ме?
Джинзлър преглътна. Пазителят бе стиснал бластера с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели.
— Да, чух ви — отвърна той спокойно. — Но вие грешите.
— Просто си дръжте устата затворена — гласът на Пресор все още бе напрегнат, но ръката му не стискаше толкова здраво оръжието. — Ясен ли съм?
Посланикът въздъхна:
— Напълно. Няма да повдигам въпроса повече.
— И защо мразите сестра си? — обади се Евлин.
Джинзлър отново сведе поглед към нея, гърдите му развълнувано се надигнаха, изградената преди петдесет години преграда заплашваше всеки момент да се срути. Повече от половин век бе държал мислите и чувствата си заключени в тъмата в съзнанието си, не ги бе споделял с близките и приятелите си. Бе намекнал за тях единствено при разговора с Люк и Мара, когато бе казал, че не са се разделили с Лорана като добри приятели.
Вероятно ги бе крил твърде дълго.
— Тя бе по-голяма от мен. Трето от четири деца. Аз бях най-малкият. Живеехме на Корускант, близо до храма на джедайте. Родителите ми работеха там като техници по поддръжката на електрооборудването.
Погледът му литна към един от празните чинове, на който лежеше електронен бележник.
— Родителите ми обожаваха джедаите — думите излизаха накъсани през свитото му гърло. — Обожаваха ги, почитаха ги, всъщност дори се прекланяха пред тях като пред богове.
— А как се отнасяха джедаите с тях? — попита Пресор. Джинзлър изсумтя:
— Нали не смятате, че великите благородни пазители на Републиката изобщо биха забелязали двойка обикновени работници, мотаещи се в краката им? — поклати глава. — Не, разбира се. Нямаха време за такива глупости. Но това беше без значение за майка ми и баща ми. Те ги боготворяха и мечтаеха децата им да станат джедаи. Щом навършвахме необходимата възраст, ни водеха в храма да преминем теста.