— И единствено сестра ви го е издържала? — попита Розмари.
Той кимна.
— Когато е била на десет месеца. Най-щастливият миг в живота на родителите ми.
— А вие на колко години сте били тогава? — попита Евлин.
— Още не съм бил роден. След като приемаха децата за обучение в храма, на родителите дори не се разрешаваше да ги виждат. Майка ми и баща ми останаха без работа, но стояха отвън ден и нощ и от време на време успяваха да я зърнат отдалеч. Аз я видях за първи път, когато бях на четири.
— И аз бях на толкова — прошепна Пресор. Джинзлър премига:
— Значи я познавате?
— Разбира се — пазителят бе изненадан от въпроса. — Наричахме я джедай Лорана. Какво, твърде млад ли ви се виждам?
— Не, не. Но толкова време е минало оттогава, че сякаш… Знаете. И какво ще кажете за нея?
Пресор сви рамене, но си личеше, че равнодушното нехайство е маска.
— Изглеждаше доста мила — отвърна той предпазливо. — Поне за джедай. Макар да не познавам много джедаи.
— Да, предполагам, че е станала мил човек — промълви Джинзлър и веднага съжали за думите си. — Не, не съм справедлив. Тя беше мила и когато беше на шест години. Просто… Предполагам, тогава е нямало как да го разбера.
— А вие сте се провалили на теста — обади се Пресор.
— Точно така — кимна тъжно Джинзлър. — Родителите ми не казаха нищо, но за мен беше очевидно, че са разочаровани. Както и да е, когато навърших четири години, ме заведоха в храма на някакъв празник. Джедаите щяха да излязат навън и ние стояхме и ги чакахме — пое си дълбоко дъх. — И тогава се появи тя.
Притвори очи, омразните спомени отново го връхлетяха. Шумоленето на робата на Лорана, високият джедай до нея, внезапното стягане на прегръдката на майка му, когато тя се приведе и прошепна името на Лорана в ухото му.
— Те се гордееха с нея — прошепна той. — Толкова много се гордееха…
— А вие изобщо не сте били впечатлен? — попита Пресор. Джинзлър сви рамене:
— Тя беше на шест. Аз на четири. От какво да се впечатля?
— И какво се случи? — обади се Розмари. — Срещнахте ли се?
— Не. Джедаят, който я придружаваше, ни забеляза. Тя погледна към нас, поколеба се за миг и след това двамата се обърнаха и тръгнаха обратно. Дори не се приближи до нас.
— Сигурно сте били разочаровани — прошепна Розмари.
— Не е ли нормално? — отвърна с горчивина Джинзлър. — Но родителите ми не бяха разочаровани. Дори когато тя се скри сред останалите джедаи, те излъчваха единствено любов, уважение и възхищение. Но не към мен.
— Но те са ви обичали, нали? — гласът на Евлин бе тих, но настойчив. — Със сигурност са ви обичали.
Въпреки годините спомените все още бяха болезнени като кървяща рана.
— Не знам — отвърна той тихо. — Сигурно… Поне се опитваха. Но през цялото ми детство бе ясно, че Лорана е центърът на тяхната вселена. Въпреки че я нямаше, тя продължаваше да бъде центърът. Говореха само за нея, сочеха я за пример за подражание, направиха й истинско светилище в ъгъла на всекидневната. Когато ми се караха за нещо, винаги се стигаше до: „Сестра ти Лорана никога не би постъпила така“.
— Наложили са образец, който никой от вас не е бил в състояние да следва — каза Розмари. — Вдигнали са летвата твърде високо.
— Абсолютно — съгласи се уморено Джинзлър. — Въпреки че се опитах. Взех професията на баща ми — електроника — и преуспях в нея. Постигнах повече, отколкото той някога е смеел да се надява. Ремонт и дизайн на дроиди, поддръжка на кораби, предаватели…
— И накрая политика? — обади се Евлин.
Джинзлър се сепна. Погледът на Евлин бе всезнаещ.
Изведнъж се стегна — той бе посланик Джинзлър. В болката от спомените и старата горчилка напълно бе забравил ролята, която играеше тук.
— Стараех се да се превърна в човек, който да заслужава обичта им — продължи той. — Разбира се, те твърдяха, че се гордеят с мен и успехите ми. Но аз виждах в очите им, че все още не съм достигнал Лорана. Не съм като нея.
— Срещнахте ли се отново? — попита Розмари.
— Мярнах я отдалеч на няколко пъти в храма. Видяхме се точно преди отпътуването на „Изходящ полет“ — извърна глава. — Не ми се говори за това.
За момент никой не се обади. Джинзлър обикаляше с поглед празната класна стая, но спомените все още замъгляваха зрението му. Защо бе разголил душата си пред трима напълно непознати хора? Сигурно остаряваше.
Накрая се обади Пресор:
— Трябва да се връщаме при останалите. Улиър е доста мнителен по природа, не бива да му даваме повод да заподозре конспирация.