— А за какво ви е необходим? — попита аристокра. — Какво точно искате да правите с един нов кораб?
— Да изпълним мисията си, разбира се. Преди петдесет години потеглихме през Незнайния космос, за да стигнем до края на галактиката и да открием нови светове и нов живот — Таркоса присви очи под гъстите си вежди: — Но чисите ни лишиха от тази възможност. Затова ще трябва да ни възмездят.
Джинзлър сепнато се извърна към Формби. Лицето на аристокра бе безизразно, но в блестящите му очи се четеше изненада.
— Доста амбициозен проект, директоре — каза посланикът предпазливо. — Особено за толкова малка група.
— Ами ако хората ви не пожелаят да тръгнат с вас? — добави Формби.
— Ще дойдат — отвърна Кийли, все още вперил поглед в масата. — Ако ние ги поведем, те ще тръгнат след нас. Всичките!
— Да, да — кимна Джинзлър, тръпки лазеха по гърба му. Нима съветникът бе сенилен? Или дългото заточение го бе тласнало към лудостта? — Налага се да се консултираме с правителствата си — обяви той. Явно единственият изход бе да протака и да внимава да не го приклещят в някой ъгъл. — Ще трябва да обсъдим откъде да намерим и как да ви доставим кораб, който да отговаря на нуждите ви.
— Добре — облегна се в креслото Улиър. — Направете необходимото. Ние ще почакаме.
— Не е толкова просто — намеси се Формби. — Преди всичко…
— Разбира се, разбира се — Улиър властно махна на младия мъж, който стоеше до групичката чиси край стената. — Охранителю Олиет? Преустановете заглушаването.
Охранителят колебливо протегна ръка към стария предавател на колана си.
— Съжалявам, директоре, но ми трябва разрешение от пазителя Пресор.
Лицето на Улиър потъмня:
— Ами получи го тогава — изръмжа злобно той. Вратата вляво от Джинзлър се отвори отново и се появи Пресор.
— А, ето ви и вас — обърна се Улиър към него, в тона му се прокраднаха обвинителни нотки. — Преустановете заглушаването! Посланик Джинзлър иска да се свърже с правителството си.
— Не в заглушаването е проблемът — обади се Формби. — Истината е, че от вътрешността на Редута комуникацията с останалата част от галактиката е невъзможна. За да се свържем с правителствата си, с посланик Джинзлър трябва да отлетим от тук.
Директорът присви очи:
— Виж ти — гласът му бе гладък като коприна. — Колко удобно. А дали вече няма да ви се струва толкова наложително да се свържете с правителствата си, ако ви кажа, че един от вас ще трябва да остане тук, докато…
Изведнъж от коридора връхлетя охранителят, който преди малко бе разговарял с Пресор пред училището. Дръпна пазителя за ръката и зашепна в ухото му.
— Пазителю? — извика Улиър. — Пазителю!
— Прощавайте, директоре — Пресор изцяло бе насочил вниманието си към подчинения, който не млъкваше. — Възникнал е дребен, но належащ проблем. Ще се върна след минута.
Направи знак на двамата охранители, застанали на стража край чисите и джеронците, и излезе.
Джинзлър погледна към охранителя до джеронците. Лицето на младежа бе напрегнато, ръката му стискаше нервно бластера. Явно положението бе по-сериозно, отколкото искаше да го изкара Пресор.
А източниците на проблемите можеха да бъдат само два — джедаите или имперските войници.
Той преглътна и се обърна към Улиър:
— Е… — чудеше се накъде да насочи разговора. — Тъй като разполагаме с няколко минути, директоре, защо да не седнем да уточним подробностите? Бихте ли ни казали от какъв кораб имате нужда?
ГЛАВА 17
Мара бе коленичила сред разпръснатите кости и се опитваше да си представи как е изглеждал собственикът на чарика, когато усети далечно трептене в Силата.
Тя замря и притвори очи. За миг в съзнанието й се завихриха отделни фрагменти — страх, изненада, гняв, насилие — и се разпиляха в непрогледна мъгла. Мара се съсредоточи, нужна й бе по-ясна картина, ала отделните късчета отказаха да се напаснат и след секунди усещането избледня в тъмнината, праха и старите кости. Но този миг бе повече от достатъчен.
Някъде наблизо някой бе загинал от насилствена смърт.
Обърна се към Люк. Той все още бе със затворени очи и стиснати устни — също се опитваше да зърне случилото се. Тя търпеливо изчака да излезе от транса и попита:
— Колко?
— Няколко — Люк скочи на крака. — Няма ранени, всички са мъртви. Явно са ги причакали в засада.
— Значи мислиш, че е наистина? — попита Мара, когато поеха обратно по мостика към радарната зала. — Че не е отглас от миналото?
— Ехо от случилото се с „Изходящ полет“ преди петдесет години? — Люк поклати глава. — Не, в никакъв случай. Ако го бях усетил само аз… Не, двамата едновременно няма как да стане. Това си бе съвсем реално.